Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Антон каза, че познавал няколко „момчета“ от Дери, можели да я „обработят“ с железни прътове, и с изненада открих, че не искам въпросните момчета да извършат подобно нещо.

Но тогава в изблик на омраза към себе си, реших, че Алисън Джансън е права и аз съм некадърна глупачка; никога повече нямаше да се опитам да напиша и една дума.

На следната неделя „Индипендънт“ отпечата статия за мен: беше не по-малко безжалостна от тази на „Обзървър“. Отново Отали се обади с утешителни думи:

— Кучето си лае, керванът си върви.

Това не ми донесе голяма утеха. Сега всички щяха да знаят колко отвратителна е книгата ми.

Последва интервю с „Дейли Лидър“; статията беше сравнително добра, като изключим, че твърдяха, че Антон е готвач и че не съм предлагала бисквити. Умирах от срам заради историята с бисквитите, но не колкото татко, който се гордееше с щедростта си.

В резултат не смеех да отворя вестник.

Веднага щом чух, че „Литературни новини“ има намерение да ме интервюира, експедирах Антон в „Сейнсбърис“ да вземе най-фините бисквити, които можеха да се купят с пари. Но журналистът нито ги опита, нито ги спомена в статията си. Нарекоха Антон „Том“ и под снимката ни, на която бяхме склонили глави един към друг, се мъдреше надписът „Лили и брат й Том“.

След това поискаха интервю за „У дома“ с Марта Хоуп Джоунс. Беше страхотен удар и зад него стоеше самата Отали.

— Ти успя, Лили.

— Може ли да се срещна с нея, да речем, в някое кафене?

Явно беше невъзможно да разкрасим малкото си, неприветливо апартаментче, опитите да контрабандираме журналистите скришом покрай Лудия Пади ми късаха нервите.

— Но Лили, рубриката все пак се нарича „У дома“!

Антон отново бе изпратен.до магазина, за да купи най-хубавите бисквити на света. Материалът предстоеше да излезе и ние седяхме на тръни, чакайки да видим дали Марта ще ги спомене.

Независимо от лошите отзиви, за моя изненада книгата продължаваше да се продава. Мислех, че читателската група в Уилтшър, наричаща се в моя чест „вещерско сборище“, е единствена, докато и една от Нюкасъл не се свърза с „Долкин Емери“, за да оповести съществуванието си.

— Критиците не те харесват — беше коментарът на Отали — но читателите те обичат.

От време на време се появяваше някоя добра рецензия. Например „Лоудид“ нарече книгата „най-забавното нещо, което може да ти се случи, докато си облечен“. Интересът на пресата не стихваше. Странното беше, че добрите отзиви не ми правеха особено впечатление. Можех дословно да цитирам отрицателните, но нямах вяра на положителните.

Отворих очи и ме обзе предчувствие.

Както си лежеше до мен, Антон каза:

— Днес ще се случи нещо ужасно, нали?

Въздъхнах.

— Ще ходим на неделен обяд при татко и Дебс в Замъка на ужасите.

— Ох! Имах чувството, че ще ме екзекутират или нещо от сорта. Ако е само това… — Искам да кажа, че баща ти е много приятен, но… — след нова ужасна пауза Антон вдигна слушалката и заговори: — Дебс, много щеше да ми е приятно да ви видим, но си счупих крака. Страхотна неприятност. Изваждах дрехите от пералнята, и хоп! Изведнъж се подхлъзнах. Да, бедрото. За нищо не ме бива. Какво? Искаш да докуцукам на здравия си крак? Много ми се иска, Дебс, но не чу ли? Ядрена ракета току-що избухнала в Госпел Оук. Не, Дебс, няма как толкова бързо да се разсее радиацията.

Тропна слушалката обратно и мрачно се облегна назад.

— Няма как — заключи той. — Ще изгубим цял ден, докато стигнем дотам.

Въпреки че навярно можеше да си го позволи, баща ми не се върна да живее в Съри. След като веднъж го накараха да напусне, му се струваше, че нещо му пречи да се завърне.

Вместо това живееше в Мъсуел Хил, в чудесна къща в стил крал Едуард, напоена с огромен брой изкуствени миризми. Дебс редовно тупаше килимите и пускаше прахосмукачката, беше голям почитател на освежителите за въздух и бършеше всичко с антисептични кърпички.

Мъсуел Хил не беше така ужасно далеч от Госпел Оук по права линия. Но пътуването дотам с влак беше съвсем различна история.

Антон беше под душа, а аз сменях памперса на Ема, когато телефонът иззвъня. Оставих секретаря да се включи. Но след няколко секунди ме обзе любопитство, така че отидох в хола и пуснах съобщението.

Беше Отали. Интервюто на Марта Хоуп Джоунс беше излязло; не беше очаквала това да стане в неделя. Не каза, че „статията е прекрасна“, което беше лош знак.

— Антон — провикнах се аз, — трябва да изляза да купя вестник.