Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Разпростря двете ужасни страници в средата на хола и ми протегна ръка:

— Стани.

— Защо?

Започна да рови из дисковете си.

— Я да видим. „Секс пистълс“? Не, а, ето това.

Пусна запис с фламенко.

Озадачена го гледах как пристъпя, потропва и извива ръце над главата си, докато танцуваше и тъпчеше статията. Наистина много го биваше, почти колкото Хоаким Кортес. Ема, успокоена, че напрегнатата атмосфера изглежда се изпарява, писукаше и подскачаше около него. Ритъмът се ускори и Антон затанцува по-бързо, въодушевено тропайки и пляскайки с ръце. Накрая песента свърши и той артистично отметна глава назад.

— Оле!

— Лей! — извика Ема, също отмятайки назад глава, при което едва не падна.

Започна следващата песен.

— Каня те — каза Антон.

Опитах стъпката и ми хареса, после продължих. Усърдно тъпчех лицето на Марта, но Антон ме избута.

— Нека и аз. Точно така, Ема, опитай и ти.

Ема се понесе върху снимката.

— Браво, момичето ми — окуражаваше я Антон. — Хубаво я настъпи.

После той отстъпи няколко крачки и с висок скок приземи огромните си стъпала върху лицето на Марта.

Тримата скачахме и тропахме, докато подметките ни се отпечатаха върху грозната физиономия на Марта. На финала Антон вдигна страницата като плащ на тореадор и аз промуших крака си през него, пропявайки:

— Да-дам!

— По-добре ли си?

— Малко.

Не цъфтях от щастие, но ми поолекна.

Секунди по-късно пристигна Лудия Пади да се оплаква.

— Какво е това блъскане и тропане? Парче мазилка падна от тавана в чая ми!

— Чай ли? — изсмя се Антон и му тръшна вратата. — По-скоро грог.

— И да е тъй, какво? — мърмореше възмутено Лудия Пади, като се отдалечаваше по коридора.

— Май той е виновен за всичко — отбеляза Антон. — Ако не беше пял „Дядо Коледа идва в града“, онази жена нямаше да е така злонамерена.

— Знам ли…

— Трябва да се преместим. Сериозно — продължи Антон, когато не отговорих нищо. — Трябва да помислим да си купим жилище.

— С какво? С шикалки? Едва успяваме да свържем двата края.

— Както е тръгнала кариерата ти, няма да сме все натясно.

— Както е тръгнала кариерата ми, ще започнат да ме замерят с камъни по улицата — посегнах към телефона. — Ще отменя обяда в Замъка на ужасите.

— Защо?

— Срам ме е да се покажа навън.

— Я ги зарежи! Нищо лошо не си направила. За какво се срамуваш?

— Мислех, че ще подскочиш от радост, че няма да ходим при Дебс.

— Така е. Но по-важно е да си с вдигната глава. Ако сега свием знамената, значи Марта Хоуп Джоунс е победила.

— Добре — уморено отговорих аз — „Кингс Крос“, чакай пътници.

В неделя в северен Лондон се движеха печално малко влакове, дори преди да отменят тези в 11:48 и 12:07.

Антон, Ема и аз седяхме в студената гара, чакайки следващия влак, за който се надявахме, че не е отменен, и изреждахме нещата, които бихме предпочели да правим, вместо да ходим при Дебс.

— Да си завираме клечки под ноктите.

— Да гледаме мюзикъл на Андрю Лойд Уебър.

— Да целуваме Маргарет Тачър.

— Дебс не е лош човек — казах аз.

— Не — съгласи се Антон, — тя изобщо не е човек. Наблюдавай я днес и ще видиш, че никога не мига. Казвам ти, че е извънземно.

— Не гледай — той сложи ръцете си пред очите ми, за да не мога да видя как една жена на съседната пейка разлиства „Сънди Еко“. Стомахът ми се сви на топка. Беше ли видяла статията за мен? Колко хора из цяла Англия попиваха тази отрова?

Четиридесет и пет минути по-късно стояхме пред прага на Замъка на ужасите. Дебс отвори, изгледа ни с кръглите си сини очи, в резултат на което Ема започна да вие.

— Поканих ви на обяд — троснато каза тя, проявявайки чувството си за хумор — не на вечеря.

Както винаги беше издокарана в пастелни бебешки цветове, а гуменките й бяха толкова бели, че очите ме заболяха. Можеше да ги гледаш само през дупчица в парче картон, като тези, през които наблюдават слънчево затъмнение.

— Извинявай, че закъсняхме — мъчех се да сгъна количката, докато Антон успокояваше Ема. — Влаковете бяха отменени.

— Вие и вашите влакове — Дебс явно ни прощаваше. Смяташе, че с Антон сме доброволни бохеми, а не че просто сме бедни. — Един от вас непременно трябва да си намери нормална работа!

Хвърлих предупредителен поглед към Антон. Не убивай домакинята.

— Влизайте — Дебс ни поведе по коридора, вирвайки малките си крачета, преди внимателно да стъпи на пода.

В кухнята татко ме взе в прегръдките си, сякаш някой бе умрял.