Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Момиченцето ми — дрезгаво рече той. Когато накрая ме пусна, в очите му имаше сълзи.

— Викам да съдиш „Еко“ — добави той. — Тая жена е вещица, проклета вещица.

— Не бива така да говори за съпругата си — прошепна тихичко Антон в ухото ми.

— С какво да ти помогна? — попита ме баща ми.

— Благодаря ти, но предпочитам да забравим цялата история. Ема, миличка, кажи „здравей“ на дядо!

— Виж й личицето — изгука татко. — Каква си ми картинка!

Дебс приготви напитки и радостно каза на Антон:

— Твоите хора пак се проявиха.

— Какво имаш предвид, мамо?

Дебс леко се намръщи при това обръщение, но продължи:

— ИРА. Отказват да сложат оръжие.

Това се повтаряше всеки път, когато в новините споменаваха за ИРА и Антон отдавна се беше отказал да обяснява на Дебс, че не е неин член. Но той е ирландец и на нея това й стига. По принцип тя не одобрява другите страни. Като изключим Прованс и Алгарв, тя не разбира защо целият свят не може просто да бъде английски.

След това Антон поздрави Джошуа и Хети, осемгодишния син и десетгодишната дъщеря на Дебс от първия й брак.

— А — възкликна сърдечно той — „Царевичните деца“.

Дебс мисли, че той ги нарича така, защото и двамата са руси. Но „Царевичните деца“ е роман на Стивън Кинг и не става въпрос за цвета на косата им, в тях има нещо нереално: прекалено са чисти и спретнати.

— Здравей, Джошуа, здравей, Хети — приведох се да ги поздравя, то те отбягваха да ме погледнат в очите. За разлика от други груби деца, не ме блъснаха и не побягнаха. Послушно стояха пред мен, гледайки съсредоточено нещо невидимо над рамото ми. Антон казва, че като пораснат, ще станат убийци и ще насекат Дебс с брадва, докато спи.

После, като мъничък вихър, в стаята се появи Попи. Беше странно мъничко копие на татко, но с рошава, къдрава перука.

— Лили — изписка тя, — Антон. И Ема! — Целуна ни всичките, после сграбчи Ема за ръката и избяга от стаята с нея. Попи е голяма чаровница и сме лудо влюбени в нея, преди всичко Ема.

Когато най-накрая седнахме на масата, обядът се оказа жалка работа. Първо Дебс се извини за състоянието на печеното телешко.

— За жалост, трябваше да го ядем преди един час.

— Извинявай — промълвих аз.

Но това беше само прелюдия към основната програма — да злорадства над статията на Марта Хоуп Джоунс.

— Сигурно си почервеняла от срам, Лили. На твое място щях да потъна в земята. Да умра. Да ме е срам да си покажа лицето. Като си помисля колко хора го четат и те осъждат, сигурно си страшно разстроена.

— Да — сведох поглед към чинията си — ще ти бъда благодарна, ако не го обсъждаме.

— Разбира се. Сигурно ти се иска да не се е случвало. Да напишат такива отвратителни неща за теб и да ги отпечатат в национален всекидневник с тираж от няколко милиона… Ако бях на теб, щях да се самоубия.

— Бих ти спестил труда и ще го направя собственоръчно — отговори лъчезарно Антон, — ако веднага не млъкнеш.

Дебс почервеня.

— Да извиняваш. Опитах се да проявя съчувствие. След такава ужасна, унизителна, срамна…

— Стига — отсече татко. Прозвуча така остро, че Дебс за момент доби неуверен вид, след което той направи грешката да оближе ножа си за масло и тя се нахвърли да му прави забележки.

От години Дебс се правеше на „Моята прекрасна лейди“ по отношение на това, което тя наричаше „неприятните маниери“ на баща ми: да пие мляко направо от кутията, разливайки голяма част по брадичката си, която после обърсваше с ръкава си. Дори беше успяла да го накара да отслабне, като му приготвяше специални, нискокалорични яденета, направо ме болеше да гледам как буквално го беше смалила.

Беше невероятно тежък ден, но към четири и половина ни чакаше нова изненада: Дебс щеше да участва в състезание по тенис. Татко стоеше като вкаменен, докато тя изтича на горния етаж, за да се преоблече. Пет минути по-късно тя припкаше надолу по стълбите с вееща се бяла поличка и лента за коса.

— Брей — каза Антон с възхищение. — Приличаш повече на ученичка, отколкото на четиридесет и шест годишна екстратерестрианка.

Дебс самодоволно се изпъчи, сложила ракетата над рамото си, изхили се, после се намръщи:

— Четиридесет и шест годишна каква?

Щеше ми се да потъна в земята.

— Ирландска дума. Означава „богиня“.

— Наистина ли? — не беше много убедена. — Добре. Е, аз да тръгвам. Времето никого не чака.

— Дори и боговете! — сияещ допълни Антон.

— Е, да.

— Чао. Успех.

— И после да не отидете с момичетата да направите главите — продължи Антон. — Знаем те каква си палавница.