Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

„Церовете на Мими“ са толкова сладки, че на Алисън Джансън чак й загорча.

Изкарвам си хляба, като пиша рецензии, и приятелите ми завиждат, но когато следващия път започнат да ми натякват колко лек живот водя, непременно ще им дам „Церовете на Мими“ и ще настоявам да я прочетат до края. Това ще смекчи упрека им.

Ако кажа, че „Церовете на Мими“ е най-лошата книга, която съм чела, ще преувелича, но схващате мисълта ми. Резюмето, приложено от издателите, я окачествява като „басня“ — което намеква да не търсим реализъм, триизмерни герои и достоверен диалог.

И, за Бога, прави са. Оказва се, че авторката е направила непохватен опит да надникне в мистичния свят, без изобщо да има понятие от него. Откровено, видя ми се толкова безсъдържателна, че изчетох първите сто страници в безрезултатно очакване да се случи нещо интересно.

Ще се съгласите с мен, щом разберете фабулата: тайнствена, красива „дама“ изневиделица се материализира в малко село, където ще откриете всички човешки пороци. Баща и син, които не си говорят, неверен съпруг, млада, измамена невеста — сладко като сироп. Но вместо да отвори сладкарница, Мими прави магии и дори споделя рецептите с нас — много от тях включват инструкции как да повърнем: „Добавете лъжичка състрадание, щипка любов и разбъркайте с доброта.“

Ако това е церът, и аз ще започна да лекувам.

Като стигнах до половината на този милостиво кратък роман, имах чувството, че са ме замеряли с бонбони или съм преяла със захарен памук.

Авторката, някоя си Лили Райт, е бивш агент за връзки с обществеността, така че знае всичко, необходимо за циничната манипулация. Личи от всяка лепкава дума. „Сценарият“ изобилства от свенливи намеци за чудеса, но едничкото чудо е как въобще са публикували подобен боклук. Толкова е сладък, че зъбите на читателя изгниват, неприятен е като горчив лимон.

„Церовете на Мими“ е безинтересна, скалъпена и почти е невъзможно да се чете. Така че следващия път, когато се оплаквате от работата си, не завиждайте на окаяната авторка на тази рецензия.

Беше едно от най-лошите неща, които някога са ми се случвали. Напомни ми за вечерта, когато ме обраха. Едва го прочетох, и ушите ми започнаха да пищят, сякаш бях готова да припадна, после изтичах до тоалетната и повърнах закуската си. (Предполагам, вече е станало ясно, че по природа съм кекава и ми призлява, щом се разтревожа.)

Понеже по сърце съм либерална, бях читателка на „Обзървър“ и особено ме заболя, че ме напада издание, което уважавах. Ако четях вестника на торите (Тори — консервативната политическа партия в Англия. — Б. пр.), щях да се засмея и да кажа: е, какво очаквате. Всъщност надали щях да се смея, защото да те оплюят пред целия свят не е никак смешно. Но щях да ги нарека фашисти и така да игнорирам мнението им.

Често чета отрицателни рецензии за книги, филми и пиеси, но винаги съм предполагала, че има защо. Не заслужавах подобно нещо. Тази така наречена Алисън Джансън просто не ме бе разбрала.

Джоджо се обади да ме успокои.

— Това е цената на успеха. Тя просто ти завижда. Хващам се на бас, че е написала някакъв мизерен роман, който никой не иска да докосне, затова я е яд на теб, че са те публикували.

— Правят ли такива неща? — винаги бях считала критиците за благородни, безпристрастни същества, които не взимат страна и са над човешките слабости.

— Разбира се. Постоянно.

После се обади Отали от отдела за връзки с обществеността.

— Утре ще завиват в него рибата и пържените картофи — утеши ме тя.

— Благодаря — затворих телефона и започнах силно да треперя. Май ме хващаше грип. А може би — не. На всичко реагирам и физически, чувствах се, сякаш се разболявам.

По-късно се обади татко: беше видял рецензията. Един господ знае как. Той чете „Експрес“ и няма време за нещо, което „и с дилаф не би похванал“ — разбирай вестници като „Обзървър“.

Кипеше от яд.

— Марионетка. Не може да говори така за момичето ми. Заслужаваш най-доброто, слънчице. Ще си поговоря с Томас Майлс.

Някога, много отдавна, Томас Майлс бил редактор на някакъв вестник, но дори и аз знам, че това не е „Обзървър“. Ама татко си е такъв.

Струваше ми се, че целият свят ми се смее, беше ме страх да изляза навън, имах чувството, че съм гола.

Посветих прекалено много време да се чудя коя е тази Алисън Джансън и какво съм сторила, за да бъде толкова зла. Дори мислех да се завъртя около „Обзървър“, да я пресрещна и да и поискам обяснение. После си представих как пиша на вестника, за да отпечата и моята страна на историята.