Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Май си обмислил всичко.

— В момента не мога да мисля за нищо друго — той се наведе към мен с убедителен поглед. — Според мен тази къща е тъкмо за нас. Там има чудесна стая, в която да пишеш, имаме място за бавачка и никога няма да се наложи да се местим отново. Добре, съгласен съм с теб, че още нямаме парите, но те идват. Ако ги чакаме да дойдат в банковата ни сметка, къщата отдавна ще бъде продадена — той поспря, за да си вземе дъх. — Лили, ти и аз нямаме друг избор.

Съгласих се. Нямаше как.

— Нека веднъж да постъпим правилно. Нека погледнем общата картина, Лили, прояви въображение. Освен това, нека те попитам нещо: обичаш ли тази къща?

Кимнах. Още щом влязох в нея, се влюбих до полуда и почувствах, че е точно за мен.

— И аз я обичам. Това е идеалната къща — на чудесна цена. Цените на къщите може да паднат тази година, но скоро ще се вдигнат отново. Може никога да не ни се отвори подобна възможност. Ще помогне ли, ако й хвърлим още един поглед?

Подскочих от радост. Копнеех да я видя отново.

Както при първото ми идване, отново ме обзе спокойното чувство, че съм си у дома. Беше по-силно отпреди. Антон беше прав, като каза, че сякаш не принадлежи на Лондон; беше къща, която можеш да намериш на поляна сред гората в стара вълшебна приказка. Озовала се между нейните стени, се чувствах в безопасност, обладана от очарование й.

Странно как все така се случва, но в деня, когато отидохме да видим къщата, бяхме уведомени от г-н Манатий, нашия хазяин, че заради „неочаквани разходи“ увеличава наема ни. Когато видях новата сума, едва не умрях — беше повече от два пъти по-голяма.

— Това е възмутително! Ще говоря с Ирина за това, и, о Боже… — прокарах ръка през очите си — с Лудия Пади. Ако му дадем дружен отпор, имаме по-голям шанс да успеем.

Но нито на Ирина, нито на Лудия Пади бяха увеличили наема.

— Вероятно Манатий е прочел за теб — каза Антон. — Опортюнистки негодник. Това е изнудване.

— Антон, не можем да си позволим новия наем, не може и дума да става.

Очите ни се срещнаха, блеснали от решителност.

— Ще трябва да се преместим.

Търсех навсякъде „знаци“ и с неохота си казах, че по-многозначителен от този няма да получа. Антон използва възможността.

— Искат четиристотин двадесет и пет хиляди. Казвам да им предложим четиристотин и да видим какво ще стане.

— Нямаме четиристотин хиляди, навярно нямаме и четиристотин.

— Нека направим оферта за къщата и да изчакаме. Не знаеш какво може да се случи, това не е обикновена верижна сделка, продавачите…

Продавачите! Той говореше на друг език, който не разбирах.

— …продавачите не са обвързани с верига, не им трябват парите, за да купят друга къща, просто чакат готовото наследство. Много по-вероятно е да приемат и по-ниска оферта, омръзнало им е да чакат да се продаде къщата на баща им, от която не могат да се отърват.

— Антон! Не можем да правим предложение за къщата, когато нямаме готови пари.

— Разбира се, че можем.

— Няма да повярваш — извика Антон. — Приеха офертата от четиристотин хиляди.

Почувствах, че лицето ми се обезцветява.

— Направил си оферта да купим къщата, а нямаме никакви пари! Идиот ли си, или що?

Той не спираше да се смее. Прегърна ме през врата, замаян от радост.

— Ще намерим пари.

— Откъде?

— От банката.

— Да нямаш намерение да обираш?

— Съгласен съм с теб, че не сме подходящи кандидати за ипотека. Трябва ни банка с въображение.

— Няма да участвам в това. Искам да се обадиш на бедния Грег и да му кажеш, че си му губил времето.

Той се развесели още повече.

— „Бедния Грег“! Лили, той е агент по недвижими имоти.

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя!

— Недей, Лили, не му се обаждай, дай ми малко време. Имай ми доверие.

— Не.

— Моля те, Лили, моля те, миличка, довери ми се — той ме притегли към себе си и любовта му към мен се изписа на лицето му. — Никога няма да направя нещо, което би ти навредило. През целия си живот ще правя красиви неща, за твое добро и за Ема. Моля те, имай ми доверие.

Вдигнах рамене. Не беше „да“, но не беше и „не“. Че кога ли е било.

Антон започна да води телефонни разговори, от онези, които изискваха да ми обръща гръб винаги, когато влизах в стаята. Когато питах: „Кой беше?“, той ми намигаше. В пощенската кутия започнаха да пристигат дебели пликове, които той отнасяше някъде, за да ги отвори насаме, и когато го питах за тях, следваха нови намигания и таинствени физиономии. Естествено, можех да настоя да ми каже, но явно не исках да узная.