Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Ако не потръгне, можем да продадем къщата и да получим повече, отколкото сме платили.

— Ами ако цената й спадне, вместо да се покачи, и накрая се окаже, че дължим купища пари?

— Подобна къща, в такъв квартал? Естествено, че ще поскъпне, не ще и дума. Няма да загубим. Нищо лошо няма да стане.

Бяха изминали осемдесет дни, откакто татко ни напусна. Нямаше и три месеца, и като погледнех от този ъгъл, не звучеше така зле. Дълго време не се случи нищо особено, когато започнаха да стават ГОЛЕМИ неща, едно след друго.

Първото — в края на март преместихме часовниците напред. Нищо особено, знам, но чакайте, всъщност не става дума за това, то сякаш даде тласъка. Както и да е, бутнахме часовника напред и въпреки че прекарах по-голямата част от неделята да сменям времето на готварската печка на майка ми, на микровълновата фурна, на видеото, на телефона, на седемте будилника и един ръчен часовник, не забелязвах предвестниците до понеделник следобед в работата, когато Андреа си облече палтото и каза:

— Хайде, аз си тръгвам.

Беше още светло, та й отговорих:

— Средата на следобеда е.

А тя ми отвърна:

— Шест без двадесет е.

Изведнъж осъзнах какво става и едва не се задуших от ужас. Дните се удължаваха, идеше лято; когато той си тръгна, беше люта зима. Къде се дяна всичкото това време?

Трябваше да се срещна с него. Не беше свързано с майка ми, ставаше дума за мен. Въпреки че рядко си тръгвах от работа преди седем, бях изпълнена с такава отчаяна нужда, че навярно и обединените усилия на Франсис и Франсес нямаше да ме спрат.

Хукнах навън, шмугнах се в колата и подкарах право към неговата работа — не бих отишла в апартамента им и да ми даваха милиони. Колата му беше на паркинга, значи не си беше тръгнал за вкъщи. Напрегнато гледах над волана си, докато служителите се изнизваха навън. Чудно как не бяха всичките тантурести, размишлявах аз. Всъщност малцина бяха дебели, като се има предвид всичкия шоколад, сред който работеха… О, Боже, ето го, иде. С Колет. По дяволите. Надявах се да го хвана насаме.

Беше с костюм и изглеждаше почти както винаги; познавах го както познавах себе си, странно ми се видя, че не съм го виждала толкова отдавна.

Косата на Колет все още беше на руси кичури, явно не се занемаряваше, след като беше прилапала своя мъж. Но за щастие, не изглеждаше бременна.

Докато се приближаваха към мен, си приказваха по смайващо интимен начин. Слязох от колата и пристъпих към тях. Идеята беше да бъде по-драматично, но те вървяха бързо и насмалко да ме отминат.

— Татко — повиках го аз.

Обърнаха се; лицата им бяха безизразни.

— Татко?

— Джема. А, здравей.

— Татко, напоследък нямам вести от теб.

— Е, да, знаеш как е — чувстваше се неудобно. Обърна се към Колет: — Ще изчакаш ли в колата, скъпа?

„Скъпата“ ме изгледа мръсно, но се врътна и тръгна към нисана.

— Нужно ли е да бъде такава кучка? — попитах. Не можах да се удържа. — Каква е причината да е така ужасна?

— Чувства се несигурна.

— Тя да е несигурна? Ами аз? Не съм те виждала от почти три месеца.

— Толкова ли време мина?

Той някак си старчески се размърда.

— Да, татко. — В отчаян опит да внеса малко хумор, попитах: — Няма ли да си поискаш родителските права? Може да ти позволят да ме посещаваш в неделя и да ме водиш в „МакДоналдс“.

Но той отвърна:

— Вече си пораснала, пълнолетна си.

— Не искаш ли изобщо да ме виждаш?

Казват никога да не задаваш въпрос, на който не знаеш какво ще ти отговорят. Разбира се, че иска да ме вижда.

Но той отвърна:

— Може би най-добре е да не се виждаме за момента.

— Но, татко… — мъката ми се надигна като вълна и аз заплаках.

Хората, минаващи покрай нас, ни гледаха, но не ги беше грижа. Вълната се превърна в цунами. Не бях виждала баща си от три месеца, хлипах и се давех, все едно имах кестен в кривото си гърло — а той не желаеше дори да ме докосне. Хвърлих се към него; той стоеше като дърво и несръчно ме потупваше.

— Ах, Джема, недей…

— Вече не ме обичаш.

— Обичам те, естествено, че те обичам.

С нечовешко усилие се опитах да спра да се давя, после си прочистих гърлото и набързо се стегнах.

— Татко, върни се вкъщи. Моля те.

— Ноел, трябва да вземем децата — обади се Колет.

Завъртях се към нея.

— Струва ми се, че ти каза да чакаш в колата.

— Ноел, децата — не ми обръщаше никакво внимание. — Ще се чудят къде сме.