Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— И аз имам — извика тя. — Наемам те.

Тя изтича и я донесе, след което тържествено я завъртя над главата ми и каза:

— Удостоявам те с честта да организираш рождения ден на Лесли.

После ми я подаде и рече:

— Кажи: „Дарявам ти замък с кули.“

Взех неохотно пръчицата.

— Хайде! — настоя тя. — „Дарявам ти замък с кули.“

— Дарявам ти замък с кули — повторих аз.

— Дарявам ти средновековна зала.

— Дарявам ти средновековна зала — повторих отново. Работата започна да става доста досадна.

— Дарявам ти достойни рицари.

— Дарявам ти достойни рицари.

При всяко „даряване“ трябваше да завъртам пръчицата над главата й и да докосвам с нея рамената й. Беше много унизително, после тя загуби интерес към пръчицата и едва не се разплаках от щастие. Особено като се има предвид, че трябваше да си запиша изискванията й.

Какъв списък стана! Искаше сребриста, царствена „тога“ (използва тази дума) със заострени, дълги до земята ръкави, бяло хермелиново наметало, островръха шапка сато на принцеса и сребърни обувки (естествено остри). Напитките трябваше да са розови. Пожела сребърни столове с извити крака. И храната трябваше да е розова.

Записах си всичко, кимайки:

— Да, хубава идея.

Не й зададох никакви трудни въпроси, като как ще убедим гостите мъже да пият розовите напитки и как, по дяволите, очаква някой да танцува под звуците на група менестрели, свирещи на лютни. Не му беше времето да откривам слабите страни на тези части от идеята й, имащи най-малко практическо значение. Все още се намирахме под топлото сияние на младоженческия период и имаше предостатъчно време за схватки с надвикване през идващите седмици — когато тя щеше да ми крещи, а аз кротко да се усмихвам — о, достатъчно време.

— Кога искаш да го направим?

— На тридесет и първи май.

След два месеца. За да го изпипам, ми трябваха две години, но такива като Лесли не гледат да те улеснят.

Както и да е, тръгнах си пълна с идеи и всичко изглеждаше много по-лесно. Новата работа винаги ободрява — след като времето си минаваше, без да имам каквито и да е поръчки, все едно ми бяха взели кислорода — но сега дишах свободно и без усилие, и освен това беше очевидно, че идващата петъчна вечер би била идеална за близка среща с Оуен. Можех да се престоря за пред майка ми, че имам да свърша нещо и да се насладя на блажен махмурлук на следващия ден. Не беше хубаво да лъжа мама, но не ме беше грижа. След като станах свидетел на близостта между татко и Колет, трябваше да променя живота си.

Докато се върна в стаята си, Лесли беше оставила четири съобщения — имала „страхотни“ идеи; поканите трябвало да се доставят лично от красив принц; на гостенките да се раздадат торбички с гримове, когато пристигнат — но не искаше да плаща за тях.

— Обади се в „Клиник“ — наставляваше ме тя, — в „Ориджинс“ и „Прескриптивс“. Кажи им, че ни трябва нещо безплатно.

Още едно съобщение:

— И в „Деклер“ и „Джо Малоун“.

И още:

— Извикай Лулу Гинес за дизайнер на торбичките.

Голямото събитие: срещата ми с Оуен.

Позвъних му и му казах:

— Обажда се Джема с кофата за въглища. Какво ще кажеш за петък вечер?

Предварително бях решила, че ако тогава не може, да върви по дяволите, но той отговори:

— В колко часа? В девет?

Поколебах се и той каза:

— В десет?

— Не, мислех по-скоро в осем. Сега не мога да се впускам в подробности, но не мога да излизам много често за момента, затова искам да се забавлявам колкото се може повече през тази нощ.

— Щом е така, можем да се разберем за седем.

— Не няма да съм свършила работа дотогава. Кажи къде ще се срещнем и само не споменавай „Кехоус“. Ти си млад човек, знаеш горещите местенца в града, да вървим там.

— Във всичките ли?

— Както казах, не излизам често.

Мълчание и размисъл.

— Все пак сме в Дъблин, не в Манхатън, няма много нови готини местенца.

— Зная, извинявай — започнах да обяснявам. — Искам да отида в някой от онези барове, където напълно мога да се загубя, особено, като тръгна за тоалетната. Искам да почувствам, че живея, разбираш ли?

— Тогава какво ще кажеш за „Краш“? Има много огледални стъпала. Там все се спъват и се тъпчат един друг.

— Идеално. И без това трябваше да го изпробвам за работата ми.

— Осем часа, петък вечер в „Краш“. Не закъснявай — предупредих.

Докато се препъвах по стълбите в обкиченото с огледала фоайе на „Краш“, видях Оуен. Не беше толкова красив, колкото ми изглеждаше, докато лежеше на пода на спалнята ми през онази ужасна сутрин. Навярно очите ми още са били слепени от бирата. Не изглеждаше и зле, просто не беше сладурът с хулигански вид, който си спомнях.