Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Стомахът ми се обърна наопаки.

— Какво? Сюзан, какво има?

— Нали откакто съм в Сиатъл, ми изпращаш имейло?

— Да.

— И баща ти напусна майка ти, и ти измисляш малки разказчета за тях?

— Да.

— Ами виж, струваха ми се наистина забавни и винаги съм мислела, че от теб ще излезе прекрасен писател, а ти няма да направиш нищо сама по въпроса, пък и не се надявах нещо да излезе от цялата работа… — изведнъж гласът й престана да звучи, все едно вълци я гонят, и зазвъня като камбанка. — Е, знаех, че сама няма да го направиш.

— Какво да направя? — вече разбирах. — Изпратила си малките ми разказчета на онази агентка?

Но това беше хубаво, нали? Защо тогава звучеше толкова притеснено? После тя продължи:

— Не са само разказчетата.

— Какво друго?

— Целите имейли, които ми изпращаш.

Преобърнах в паметта си всичко, което съм писала на Сюзан — татко напуска мама, излиза книгата на Лили, закачката ми с Оуен — и спрях да дишам.

— Не… всички имейли?

— Не всички, не, не всички — говореше като картечница. — Някои не съм изпратила.

— Някои? — не звучеше никак достатъчно.

— Пропуснала съм истински лошите части, например колко мразиш Лили и…

— И…? — бях отчаяна.

— И колко мразиш книгата й.

— И…?

— Какво мислиш за Лили.

— Това вече го каза. Всичко останало ли изпрати?

— Да — прозвуча така тихо, сякаш бе статично електричество.

— О, Сюзан.

— Прости ми, Джема, кълна се в Бога, мислех, че постъпвам правилно…

Заплаках. Би трябвало да съм бясна, но нямах сили.

Подкарах обратно към мамини.

— Хайде — посрещна ме тя, подавайки ми чаша газирана вода. — Изпускаш „Убийства в Мидсомър“.

— Не ми се гледа.

Включих компютъра си, обезумяла да бързам да прочета кои от писмата до Сюзан сега се намираха на бюрото на онази непозната в Лондон.

Набързо прегледах „изпратени съобщения“. Боже мили, Боже мили, Боже мили, повече беше, отколкото си спомнях. И всички тези лични кахъри за мама и татко. Можех да споделя такива неща с приятелите си, но да ги узнае чужд човек — умирах от срам.

В събота вечерта и през целия неделен ден мобилният ми телефон звъня като побъркан, покрусената Сюзан се опитваше да се извини. Не отговорих на повикванията; трябваше ми време да се взема в ръце.

— Само исках да помогна — повтаряше Сюзан в няколкото съобщения, които ми изпрати. — Ти си чудесна писателка, но знаех, че никога няма да предприемеш нищо.

Това й е лошото на Сюзан. Само защото замина за Сиатъл, за да последва проклетата си мечта, иска всички да постъпят като нея. В добрите стари дни (миналата година) все въздишаше:

— Тъпчем на едно място, Джема.

А аз отговарях:

— Зная, супер е, не мислиш ли?

Достатъчно голям шок беше, че тя направи нещо за собствения си живот, но да се опитва да въдворява моя, и то по този начин, бе повече от нередно.

Като отидох на работа в понеделник, бях убедена, че нищо няма да свърша. Всеки път, когато си помислех как онази агентка чете, да речем, за първата ми нощ с Оуен или за фалшивия инфаркт на майка ми, се изчервявах.

Май по-добре щеше да бъде, ако бях работила през уикенда, вместо да се отдавам на махмурлука си — имаше няколко съобщения на гласовата ми поща, включително от Лесли Латимор, които казваха, че:

1) Не одобрява нито един от дизайнерите на облекло, с които я бях свързала.

2) Каква безплатна козметика съм уредила досега?

3) Къде е нейният замък с кулички?

Естествено, безплатна козметика нямаше — беше трудна работа да убеждавам козметичните фирми да ни предоставят такива количества базплатни мостри за някакво посредствено празненство, което вестниците дори нямаше да удостоят с вниманието си — и все още не бях намерила замък с кулички, който да е подходящ за рожден ден.

После следваха съобщенията на тримата модни дизайнери. Единият наричаше Лесли „ужасна личност“. Вторият твърдеше, че искала да й направи роклята безплатно за сметка на рекламата. Третият я окачестви като „пълен боклук“. Боже!

Развъртях панически телефона — звънях на дизайнери, журналисти, козметични фирми, замъци с кули. В краткия промеждутък между края на единия разговор и началото на следващия се обади Коуди:

— Коуди е, в ролята на Кофи Анан, обаждам се да се застъпя. Сюзан казва, че не искаш да говориш с нея.

— Така е. Това е най-лошото нещо, което някой някога ми е причинявал.

— Нищо подобно. Царица си на драмите. Исусе Христе, трябваше да си гей. Джема, ще ти кажа едно и искам внимателно да слушаш: един литературен агент предлага да те представлява, а ти дори не си написала книга. Имаш ли представа каква късметлийка си? Хиляди хора пишат книги, лишават се от цялото си свободно време, разбиват сърцата си и пак не могат да си намерят агент. А тази сама ти е паднала в ръцете.