Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Обади ми се в неделя следобед.

— Имам билети за джаз концерт във вторник вечерта. Искаш ли да дойдеш?

— Правостоящи ли са?

— Да.

— Тогава ще пропусна. Не се обиждай. Заведи някоя друга.

— Добре — пауза. — Какво правиш сега?

Работех, пишех списъци за рожденния ден на Лесли.

— Нищо — отговорих. Стомахът ми леко се беше стегнал.

— Иска ли ти се да правиш нещо?

Преглътнах.

— Например?

— Какво ти се ще?

Знаех какво исках и го исках много.

— Един час — отговорих. — Само толкова мога да отделя. Да се срещнем в моя апартамент след двадесет минути. Мамо! — извиках, тъпчейки разни неща в чантата си. — Налага се да изляза. По работа. Ще се забавя най-много два часа.

В сряда сутринта, след няколко многозначителни думи с момчетата зад гишето, издокараният с костюм и обут с нови обувки Коуди успя да ни уреди в луксозния пътнтически салон на летището.

— Откъде познаваш всички тия момчета? — попитах аз.

Коуди пренебрежително захвърли „Тудейс Голфър“ и „Файнанс Нюз“.

— Боже, ще умрат ли, ако вземат един брой на „Хийт“.

Когато се качихме на самолета, един стюард забеляза Коуди и лицето му стана пурпурно.

— Коуди?

— Така се казвам. Поне днес. Но кой знае коя от многобройните ми личности ще се прояви утре? — Коуди се обърна към мен. — Закопчай си колана, скъпа. Би ли погледнала и моя, изглежда не мога да се справя с катарамата.

— Ужасно лесно е, само трябва…

— Извинете сър. — Коуди избута ръката ми и повика момчето с пурпурното лице. — Можете ли да ми помогнете с това? — той посочи с жест към чатала си.

— Какъв е проблемът? — покрусата на пурпурния бе повече от очевидна.

— Моля да ме закопчеете, ако нямате нищо против… какви нежни пръсти… нежни и топли. Нееежни и топли…

— Много си позволяваш — промърморих аз. — Дори прекаляваш.

— По-добре, отколкото да живея в изолация и да дам клетва да бъда нещастен.

— Вече не съм в изолация — изведнъж това ми се стори забавно. — А ти си едно миризливо прасе.

— Какво искаш да кажеш, че не си в изолация? — изгледа ме подозрително, после очите му светнаха. — Да не е аптекарят?

— Не — помълчах малко, да го поизмъча. — Оуен е.

— Оуен сладура?

Вечерта, когато беше рожденият ден на Коуди, Оуен се приближи и каза:

— Мога ли да поканя дамата?

В резултат Коуди считаше Оуен за очарователен.

— Наистина е сладур — съгласих се аз.

— Спа ли с него?

Бях изненадана.

— Естествено.

— Не си ми казвала.

— Не съм имала възможност. Всъщност не сме се виждали, нали?

— Велики Боже. Кажи нещо повече.

— Кара ме да се чувствам млада — изпреварих Коуди, преди да започне да гука. — Но не винаги е за хубаво. Откакто се срещам с него… първо… — загледах се в пръстите си. — Виж, ноктите ми не са ли с прекрасен цвят? Първо… имахме една пиянска разправия на улицата. Второ, за малко да се изчукаме в едно такси. Трето, измъкнах се от мамини в неделя следобед единствено за да правим секс.

— Само за да правите секс ли?

— И снощи пак — добавих аз. — На връщане след работа.

Оуен ми се беше обадил в офиса около шест и половина и ме беше попитал:

— Какво ще правиш довечера?

— Аз си отивам вкъщи, а ти отиваш на концерт.

— Не преди час и половина. Отбий се.

Веднага затворих папките си и тръгнах. Щом позвъних на звънеца му, ме издърпа вътре и веднага го направихме, аз притисната с гръб към вратата, с наполовина разсъблечени дрехи и крака около кръста му.

— Какъв цвят са му очите? — попита заинтригуван Коуди.

— Не знам — очи като очи. Не е както си мислиш. Аз само се забавлявам, а Оуен все още страда по бившата си приятелка.

— Но това е първият човек, с когото си спала след Антон. Голяма ли е разликата?

— Не е честно — отвърнах аз. — Обичам Антон, все едно да сравняваш обяд в закусвалня и в луксозен ресторант. — Обмислих въпроса. — Предполагам, че понякога ти се яде именно Биг Мак…

Пилотът прекъсна разговора ни:

— Ще се приземим на Хийтроу след четиридесет и пет минути.

Начаса забравих Оуен, като си припомних накъде съм се запътила в Лондон; какво ми предстои. Устата ми пресъхна, докато обмислях най-добрия възможен резултат: ако ме публикуват и имам успех, и стана знаменитост… Но доколко беше възможно?

Станах изведнъж сериозна и казах на Коуди:

— Навярно нищо няма да излезе от тази работа с агентката.

— Това се казва становище.

— Говоря сериозно. Сигурно нищо няма да се получи.

— Съгласен съм е теб.