Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Цялата история беше на девета страница. Грабнах вестника и запрелиствах страниците, докато стигнах до снимка на Лили в разкошния й дом, заемаща четвърт страница (откровено казано, се виждаше само ъгъл от канапето), с разкошния си мъж, говореща за разкошната си (отвратителна) книга. Боли ме да го кажа, но тя изглеждаше страхотно, деликатна и ефирна, и съвсем не плешива. Подозирам, че много беше играл сешоарът.

Антон също имаше възхитителен вид, всъщност далеч по-красив от нея, като вземем предвид, че косата му си беше негова, а не измислена като на Бърт Рейнолдс. Приликата ме порази — той изглеждаше също като моя Антон, но и различията ме поразиха. Косата му беше станала по-дълга, а памучната му риза беше изгладена — коренно различна от едновремешните му дрехи, с които имаше вид на изваден от възглавница. (Това не бе увеличило чара му, не съм толкова лоша.)

Втренчих се в снимката и оставих засмените му очи да срещнат моите. Усмихваше се на мен. Спри! Започваш да откачаш. След малко ще решиш, че си общувате чрез някакъв таен код.

Тъпкана и блъскана от другите пътници, с Коуди, застанал зад рамото ми, набързо прочетох историята как книгата на Лили Райт станала бестселър и ме достраша, че ще повърна пред хората.

Обърнах се към Коуди:

— Май ти каза, че тя няма да подпали света.

— И не е — още го беше яд. — Не си го изкарвай на мен. Ядосвай се на себе си. — Коуди никога не се извинява, винаги сочи собствената ти вина. — Виж каква възможност изпусна днес.

Кимна към усмихнатото лице на снимката.

— Виждаш ли това? Можеше да си ти.

Не купих вестника — не можех — но си мислех за Антон по целия път към къщи. За първи път го виждах от повече от две години, но снимката ми подейства, сякаш сме се разделили едва миналата седмица. Днес бях толкова близо. Навярно съм минала покрай самия му офис, сигурно на няколко крачки от него. Вероятно това означаваше нещо.

Неусетно дойде петият месец, откакто татко го нямаше. Успявах да не мисля за това няколко дни, защото се чувствах потисната от други неща, предимно от унищожената ми в зародиш писателска кариера.

Джоджо беше права — мъж, който зарязва съпругата си заради по-млада жена наистина е най-старата история, откакто свят светува. Въпреки че романът ми нямаше да види бял свят, развивах историята в главата си, особено след като отново започнах да се будя в пет сутринта.

В книгата можех да имам различна работа — фактически нямаше нужда въобще да работя: можех да съм домакиня (какво щастие) и да речем с няколко деца.

Можех да си измисля две сестри или пък брат и сестра, изпробвах различни сценарии и накрая се спрях на идеята за по-голяма сестра на име Моника. Мила, талантлива личност, която ми е давала да й нося дрехите в юношеските ни години и която сега живее в голяма четириетажна къща, заета по цял ден с четирите си деца и е тъй далеч (Белфаст? Бирмингам? Още не съм решила.), че на практика не може да ми бъде от помощ.

Сдобих се и с по-малък брат, чаровник на име Бен, когото момичетата постоянно преследват. Всеки път, когато звънне телефонът, той дава инструкции на мама:

— Ако е Мия, кажи й, че съм излязъл, ако пак е Кара, й кажи, че с нея вече съм приключил. Най-накрая — спира, за да се засмее, — ако е Джаки, вече съм тръгнал. Излязъл съм преди десет минути.

Скоро взе да ми призлява от него. Измислената майка също не ме привличаше особено. Обикновено майките са така оглупели от любов към егоистичните си, „очарователни“ синове и се отнасят към приятелките им като към боклук, но тайно се радват, че синовете им са ухажвани, въпреки че са убедени, че никоя жена не е достойна за тях.

Бен наистина не подхождаше на сюжета ми — беше прекалено безотговорен и егоистичен, за да бъде от някаква помощ на „нашата“ прясно изоставена майка. Все още всичко лежеше на моите ръце и както и да го мислех, си останах единствено дете.

„Моето“ име беше Изи и имах прекрасни ситни къдрици до раменете. Колкото и да ми харесваше, не можех да си представя, че съм домакиня, така че надълго и нашироко умувах каква да е професията на Изи. Отначало ми хрумна да бъде търговски агент, но в името на реализма и собствената й популярност — кой би я харесал с такава фуклива работа — се отказах от нея. Вместо това — може да се изненадате — тя се грижи за връзките с обществеността и организира различни събития.

Изи имаше подобна на моята романтична история:

1) Милион ненужни юношески влюбвания.