Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Извинявай, забравих, че си ти.

Помълчахме.

— Защо да не стане нищо? — попитах. — Защо си такъв пораженец?

Той въздъхна и потупа безплатния си „Айриш таймс“.

— Трудно е да ти угодя.

От момента, в който се приземихме на Хийтроу деветдесет минути по-късно — пилотът се оказа долен лъжец — всяка руса жена ми приличаше на Лили и всеки мъж над метър и петдесет ми изглеждаше като Антон.

— В този град живеят осем милиона души — просъска ми Коуди след един от многото пъти, когато впих ноктите си в рамото му. — Изобщо няма да ги срещнем.

— Извинявай — прошепнах. Откакто Антон и Лили бяха заживели заедно, бях идвала в Лондон два пъти — сега беше третият — и фактът, че съм на тяхна територия, ме превръщаше в желе. Едновременно се страхувах до смърт да не им налетя и изпитвах някакво мрачно и непонятно за мен желание да ги срещна.

Треперех, когато слязохме от метрото на площад Лестър и Коуди ни поведе към Сохо — Антон работеше някъде тук, но Коуди не ми каза на коя улица.

— Не се озъртай! — сгълча ме той. — Спомни си защо сме тук.

Струва си да видите Джоджо Харви. Беше около два метра висока, намръщена, с тъмни мигли и кестенява коса до раменете. Ако беше героиня във филм, саксофонът щеше да издава секси звуци, когато се появява на екрана. Беше красавица. Но не кльощава, нали разбирате. Всичко й беше в изобилие.

Коуди каза, че ще ни чака в приемната, така че тя ме поведе по един коридор към кабинета си. По рафтовете имаше много книги и, когато видях гадните „Мимини церове“, ме обзеха едновременно копнеж и омраза, и още хиляда други чувства. И аз исках така.

Джоджо посочи една опърпана купчинка листи и каза:

— Твоите писания. Смяхме се от сърце, кълна се в Бога.

— Ами добре.

— Историята с ходенето в аптеката. И таткото, който си е пуснал бакенбарди. Страхотно!

— Благодаря.

— Имаш ли някакви идеи за формата? Документалистика или роман?

— Определено не първото.

— Тогава — роман.

— Но не мога — казах аз. — Става дума все за майка ми и баща ми.

— Даже онзи епизод с Хелмут? Или момичето — Колет? Как танцува около масата за гладене по бикини? Много ми допадна.

— Е, не, това си го измислих. Но основната история, как баща ми напуска майка ми, е истина.

— Знаеш ли, наречи ме безчувствена — тя качи краката си на бюрото и забелязах хубавите й обувки. — Но тя е най-древната история — мъж изоставя жена си заради млада красавица. — С широка усмивка тя добави: — Кой ще те съди, че си му откраднала фабулата?

Лесно й беше да го каже.

— Би могла да промениш някои подробности.

— Например?

— Бащата може да работи в различна индустрия — въпреки че ужасно ми хареса онзи момент с шоколада — и майката може да се промени.

— Как?

— Има много варианти. Погледни майките, които познаваш, и виж колко са различни

— И все пак всеки ще разбере, че това са родителите ми.

— Казват, че първият роман на всеки автор е автобиографичен.

Исках да продължава да ми говори, да ме убеждава, да ме уговаря, щеше ми се да дам израз на съмненията си и тя да ме освободи от тях. Чудесно е да те харесват, и бях готова да стоя там с часове.

Но в следващия миг тя свали дългите си крака от бюрото си, изправи се и ми подаде ръка.

— Джема, не желая да те карам да правиш нещо, което не искаш.

— Е, добре…

— Съжалявам, че и двете си загубихме времето.

Заболя ме. Но навярно тя беше важен човек и си имаше работа. Както и да е, приятно ми бйше да ме ухажват и убеждават и освен това вече не я харесвах толкова.

После, докато ме връщаше отново при Коуди, видях онзи тип да идва по коридора срещу нас — прекрасни, дълги крайници, облечени в елегантен костюм. Коса — черна и блестяща като гарваново крило, и очи, сини като сигналните светлини на линейка. (За усмивката не съм сигурна.)

Той кимна за поздрав и каза:

— Джоджо, ще се бавиш ли?

— Не, веднага се връщам.

— Това е Джим Суийтмън — обясни тя. — Директор на медийния отдел.

В метрото на връщане към Хийтроу Коуди беше отвратен от мен, а и на мен ми бяха потънали гемиите. Един агент, литературен агент беше проявил интерес към това, което бях написала — събитие, рядко като слънчево затъмнение. Сега всичко бе свършило. Въздъхнах. И можех да се обзаложа, че Джоджо имаше страхотна връзка с този Джим Суийтмън.

Идеше ми да се гръмна. Бях пропиляла един безценен ден, симулирах отсъствие по болест — и докъде я докарах? На Хийтроу се приближих до павилиона, за да купя списания, които да отвлекат мисълта ми от самата мен по време на пътуването, и се озовах на два метра от него. От начина, по който ми щръкна косата, усетих, че нещо много лошо се е случило. Още преди мозъкът ми да осмисли думите от вестника, изпитах ужас. Видях снимката на Лили — на първата страница на „Ивнинг Стандард“. Най-лошото беше, че заглавието бе изписано с големи, черни букви: НЕИЗВЕСТНА ЛОНДОНЧАНКА НЕОЧАКВАНО ПРЕВЗЕМА ЛИТЕРАТУРНИЯ СВЯТ.