Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Оуен, Джема е на телефона. — Искаш ли да излезем в петък вечер? Все едно сме се разделили като добри приятели.

— Явно си доста самоуверена.

— Всъщност не съм — признах си аз. — Дължи се на ефекта, който оказваш върху мен. Е, какво ще кажеш?

— Пак ли ще се измъкнеш от къщи посред нощ?

— Да, но си имам причини. Да се видим и ще ти разкажа.

Естествено той не можеше да устои и в осем часа в петък вечерта пак се срещнахме и се запрепъвахме по огледалните стъпала на „Краш“.

— Дежа вю — казах усмихната. — Харесва ми ризата ти.

Беше различна, но също така свежарска.

Той не се усмихваше, но аз не спрях да се смея, докато накрая капитулира и изражението му се смекчи. После, сякаш изненадан от това, което прави, стана, прегърна ме и ме целуна. Много нежна целувка, която продължи по-дълго, отколкото който и да е от нас бе планирал, и свърши, когато някой ни сръга:

— Може ли да мина?

— Я кажи какъв е тоя номер да бягаш от мен посред нощ?

— Работата е сериозна. Черпи ме едно питие и ще ти призная.

Разказах му всичко от игла до конец, особено как мама не бива да остава сама през цялата нощ, защото може да симулира инфаркт.

— Да сме честни към нея, опитва се с всички сили да не бъде такова прилепало, но още не може да се окопити. Виждаш сега, че като хуквам от вас, няма нищо лично?

— Не искам да си отиваш — успя да прозвучи едновременно намусено и секси.

При дадените обстоятелства, помислих, че ще е хубаво да отговоря:

— И аз не искам да си тръгвам.

Беше нощ на флиртуване и докосване, държахме се за ръцете и си разменяхме многозначителни погледи. Стояхме в „Краш“, докато ни изметоха с боклука, после на улицата застанахме един до друг и той попита:

— Сега какво? Да идем ли другаде?

— Да вървим у вас — отговорих, дръзко и изкусително поставяйки пръста си на горното копче на ризата му.

— Пак ли ще се измъкнеш посред тощ?

— Да.

— Тогава няма да ходим у нас.

Стъписана, погледнах лицето му и установих, че е сериозен!

— Но, Оуен, това наистина е глупаво.

Чаках с нетърпение да си легнем; отсега го предвкусвах.

— Ако не можеш да си направиш труда да останеш през цялата нощ, не искам изобщо да идваш.

— Нали ти казах? Трябва да се върна при майка ми.

— Ти си на тридесет и три — извика той. — Подобни вълнения подобават на някоя шестнадесетгодишна.

— Тогава си намери шестнадесетгодишна.

— Добре.

Той се обърна и се отдалечи от мен, ядосан и малко раздразнен. Вдигнах ръка и спрях такси. Влязох вътре, трепереща от бяс.

— Килмакуд.

Точно преди таксито да потегли, вратата рязко се отвори и Оуен се стовари отгоре ми.

— Идвам с теб.

— Не може.

— Идвам.

— Майка ми ще се разстрои, като те види. Не. Спрете колата.

Въпреки че едва се движехме, рязко свърнахме към тротоара, но Оуен не излезе.

— Трябва ли да ходим в къщата на майка ти? Не може ли да отидем в твоя апартамент?

— Пак ще трябва да си отида посред нощ.

— Добре, ще се примиря с това. Към нейния апартамент, Клонский — каза той на шофьора.

— Извинявай, кой каза, че може да идваш?

Опита се да ме целуне и аз го избутах с лакът. Пак се опита и понеже се целуваше много приятно, му позволих.

После той плъзна ръка под блузата ми и хвана едното ми зърно между пръстите си; сякаш електрически ток мина между краката ми и ме обзе страшно желание.

На следващия ден бях сломена и потисната. Бяхме направили пиянски скандал на улицата. Любихме се в такси — всъщност се опитахме, но шофьорът ни помоли да спрем. И спах с мъж, който нарича долните си части „чичо Дик и близнаците“. Точните му думи бяха: „Чичо Дик и близнаците са в пълна бойна готовност, сър.“

Но знаете ли, сексът беше фамозен. Бърз, качествен и потен — повече, отколкото бях очаквала.

По едно време прошепна в ухото ми:

— Прости ми за глупостите, които ти наговорих за шестнадесетгодишната.

Отначало се бях ядосала, но за да е трайно, трябва да ти пука, а на мен не ми пукаше.

— Ти си един глупав негодник, но ти прощавам — отвърнах му великодушно.

— Днес видях Лорна.

Кого? А, бишата му приятелка.

— Стана ли ти тъпо?

— Не.

Направо е бил съсипан. Тогава схванах какво се беше случило на улицата — той не се караше с мен, а с някой, който не беше там. И какво ми е оправданието?

Погалих го съчувствено по ръката и тогава почувствах, че чичо му Дик пак е щръкнал, така че се претърколих към него.

— Казвай — подканих го аз.

— Разрешете да се кача на борда, капитане.