Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Знаеш ли какво — погледнах я и посочих към баща ми. — Аз съм негово дете и се чудя същото нещо.

После добавих:

— Така че си го начукай.

Тя ме изучаваше, хладнокръвна до безкрай.

— Не, ти си го начукай.

— Две минути — думите й се отнасяха за баща ми. — Гледам си часовника. — После се отправи към колата.

— Много изискано.

— Как е майка ти? — попита баща ми.

— СЬПРУГАТА ти. — Думата прокънтя из целия паркинг. Малцината, които досега не ни бяха гледали, вече ни зазяпваха. — Имаш ПРЕКРАСНА СЪПРУГА. Тя има приятел. Някакъв швейцарец на име Хелмут. Кара червен „Астон Мартин“ с вдигащи се врати.

— Я не ми ги пробутвай тия. Слушай, Джема, трябва да тръгвам. Гери се побърква, ако закъснеем.

Беше ми останало единствено презрението. Изгледах баща си.

— Ти си страхливец.

След като се озовах на закътано в колата си, сълзите ми отново рукнаха. Всички мъже бяха страхливци.

И това нямаше да се поправи скоро; тази мисъл ме убиваше, но баща ми и Колет бяха заприличали на постоянна двойка. Значи ме изоставяше. Ами моят живот?

Мама се стараеше, доколкото можеше. Наистина се опитваше да бъде храбра. Беше си създала някакъв стереотип, поредица от сапунени сериали, с които някак изкарваше деня, сякаш минаваше по въжен мост над пропаст. Отново тръгна на църква, дори излезе няколко сутрини на кафе при госпожа Кели, но винаги се връщаше, разтреперана като желе. Трябваше да стоя при нея всяка нощ.

Какви бяха шансовете да се обърне към мен и да каже:

— Джема, защо не си вземеш един уикенд отпуска? Изкарай, каквото ти се е насъбрало, хвани си някой и друг мъж и стой с него до средата на следващата седмица. Ще бъде страхотно.

Никак не си го представях.

Никой не би го направил за мен. Сетих се за Оуен, когото забърсах в нощта след рождения ден на Коуди (въпреки че нямах спомен). Покани ме да излезем два пъти и на втория казах „да“, но не се уговорихме за ден, защото не знаех как да го съобщя на мама.

Обещах да му се обадя, но досега не съм.

Второто — и навярно най-маловажното от четирите събития: получих нова поръчка в работата. Обадиха ми се на следващия ден — в един без десет, когато тъкмо се канех да изляза на обяд. Това беше знак как ще се развият нещата; някои хора са прекалено придирчиви, дори да не го правят нарочно. Името на примадоната беше Лесли Латимор, ирландка. Накратко, тя ходеше на много купони, харчеше много пари, които естествено не бе спечелила сама. Баща й, Лари, „Пачката“ Латимор, беше забогатял от ловко предприемачество скубане на ирландските данъкоплатци, но май никой не го беше грижа. Най-малко Лесли.

— Търся някой да организира тридесетия ми рожден ден и чух, че сватбата на Давиния Уестпорт е твое дело.

Не я попитах била ли е на сватбата на Давиния; знаех, че не е. Беше дъщеря на избегнал правосъдието престъпник и Давиния беше тъй далеч над нея, че не можеше да я докосне. Но Пачката очевидно искаше да купи на дъщеря си, каквото има Давиния.

— Как си представяш празненството?

— Двеста души и повече. Ще бъда облечена като принцеса. Нещо като готическа Барби — отговори тя. Работата определено ми беше нужна. — Кога можеш да дойдеш при мен?

— Днес. Сега.

Грабнах няколко папки, съдържащи снимки на купоните, организирани с най-много въображение, и се отправих към двуетажната къща на Лесли в центъра на града с изглед към реката. Косата й беше грижливо фризирана, имаше средиземноморски тен, дрехи, току-що пристигнали от магазина и целия блясък, който притежават богатите. И разбира се, миниатюрна чантичка, потвърждаваща теорията ми, че колкото по-богата е някоя, толкова чантичката й е по-малка. Какво има да носят? Златната си карта, ключовете от аудито и мъничък мобилен телефон. Моята чанта повече прилича на куфар, пълна е с папки за работата, протекли химикалки, кърпички, недоядени вафли, хапчета против главоболие, диетична кола и, разбира се, буцестия ми телефон.

Лесли: се държеше доста неприятно — беше безцеремонна и невероятно груба, което я загрозяваше, пък и не беше голяма красавица.

Като я позагледате, забелязвате, че е доста ъгловата откъм носа и брадичката. По-подходяща беше за вещица, а не за принцеса. Чудно как Пачката не й бе купил нова брадичка. Обаче, нравеше ми се или не, трябваше да приема, че имаме еднакви идеи.

— Защо трябва да наема теб? — поинтересува се тя и аз заизреждах събитията, които бях организирала: сватби, конференции, церемонии по награждавания, а после взех да се запъвам и изиграх последния си коз. — Имам вълшебна пръчица — казах аз, — със сребърна звезда на мек люляков фон.