Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Не съм ти искала съвет — високомерно му отвърна тя.

— Напротив, попита ме — засмя се той, целувайки кокалчетата на ръцете й едно по едно, — а като говорим за съвети, Ред, понякога не получаваме отговорите, които очакваме.

Тя повдигна глава, отплитайки косата си от пръстите му, после отново се отпусна на възглавницата си и въздъхна:

— Иска ли ти се да се върнеш в полицията? — пошегува се Марк. Подобно на малко момченце, изпитваше интерес към живота й като пазител на закона и винаги се опитваше да я накара да му разказва за него.

— Знаеш, че не е като в „Ангелите на Чарли“ — гласът й прозвуча раздразнено. — Как ще ти харесва да претърсваш труп, така разложен, че смърди през четири етажа, и да стоиш на пост, докато се появи колата?

— Каква кола?

— Линейката. Трябваше да чакаме на местопрестъплението, но понякога вонята беше толкова нетърпима, че не можехме. Стояхме в коридора и се стараехме да не повърнем — тя се извърна да го погледне и избухна в смях. — О, Марк, ако можеш да си видиш изражението. Така ти се пада, като питаш за подробностите.

Той я докосна на определено място.

— Недей, освен ако нямаш намерение да продължиш.

— Имам намерение, но…

— Но?

— На мотрисата й трябва гориво.

— Добре казано.

— Докато чакаме, разкажи ми за онази смрад.

— Най-лошото е, че щом веднаж я надушиш, никога не я забравяш.

— Прилошава ли ти?

— Дали ти прилошава? Първият полъх те кара да повърнеш, и после не можеш да спреш. Вонята попива в теб — попива в дрехите и косата ти — навсякъде. Освен това всички трупове започват да се издуват. Но — бодро добави тя, — може да си късметлия и да ти се падне някой пресен, който е мъртъв отскоро. Апартаментът може да се окаже хубав и можеш да гледаш телевизия през часовете, докато чакаш. Да обърнеш някоя бира. Почти става купон.

— Ти шегуваш ли се за бирата?

— Не.

След мълчалив размисъл Марк попита:

— На теб случвало ли ти се е?

— Кое — бирите или труповете?

— Труповете.

— Естествено.

— Кога?

След като помисли и помълча, Джоджо отговори:

— Едно четиригодишно момиченце, жертва на автомобилна катастрофа, почина в ръцете ми. Онази вечер пропуснах вечерята.

— Онази вечер? Само тогава ли?

— Може би няколко дни. Ей, я не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш съм чудовище. Трябваше да бъда твърда, само така можеш да се справиш. Не можеш да допуснеш да чувстваш жал всеки път, това ще те убие. Не може ли да говорим за нещо друго.

— Добре. Как се проявява Манодж?

— Бива го. Ще се справи, докато Луиза се върне.

— Ако Луиза се върне.

— Не говори така.

— Даже и да си дойде — продължи да я дразни той — ще бъде различно. Често ще закъснява, ще се разсейва и ще мирише на бебешка повърня. Ще заспива и ще си тръгва рано, за да води детето си на лекар, и ще е загубила инстинкта си на хищник.

Джоджо също го докосна на едно особено място.

— Не го прави, ако вде сигурна, че го искаш.

— О, и още как.

По-късно задрямаха и когато Джоджо се сепна, видя че е 1:15 през нощта.

— Марк, събуди се. Време е да тръгваш.

Той седна, от кожата му се носеше приятна топлина. Спеше му се, но беше ясно, че трябва да положи усилие.

— Защо да не остана?

— И да не си отидеш?

— Да.

— Искаш да те хванат ли?

— Много ли лошо ще бъде?

— Да. Каквото и да става, така не бива — тя хвърли по него един чорап. — Обличай се. Отивай си вкъщи.

10:00, сряда сутринта

Часовникът бързо отброяваше миговете до крайния срок, определен от „Пелъм“, а Джоджо още не беше взела решение.

Да приеме милиона и да пропусне възможността да вземе повече? Или да откаже единия милион и да поеме риска да получи много по-малко?

Нямаше как да разбере: можеше само да гадае. Повече наподобяваше хазарт.

Не се различаваше от покера, който едно време играеше с баща си и братята си. Татко й пееше:

Трябва да знаеш кога да рискуваш,

кога да рискуваш,

и кога да пасуваш…

— Патрища Евънс се обажда. Приемаш ли разговора?

…и кога да бягаш.

— Няма да се обадя. Ще й позвъня в десет.

Джоджо се шмугна покрай бюрото на Манодж.

— Отивам да видя Дан.

— Наставникът ти — допълни Манодж. Манодж се боеше от Дан и от странната му зелена шапка.

Дан беше в кабинета си и лъскаше със сукно един от любимите си военни спомени. Стоеше с любимата си зелена шапка — навярно беше забравил да я свали, когато беше влязъл — и под нея лицето му изглеждаше дребно и дяволито.