Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— И кой продукт ще й джиросаме?

— Хм… — Джоджо прехапа съсредоточено устната си. — Козметиката, очевидно. Главната героиня може да изпробва определена марка всеки път, когато се появи. Да кажем „Клиник“ — Джоджо беше вярна на марката от шестнадесетгодишна. — Няма нужда да навираме продукта в очите на читателя. Ще бъде по-неуловимо от истинската реклама и много по-резултатно.

— Боже, колко си изобретателна — възхитено поклати глава Марк.

— Само се шегувам — отвърна Джоджо, разтревожена отведнъж.

— Знам, но ми е забавно. Продължавай.

— Добре — тя отново подхвана темата. — Мъжете и колите. Вземи някоя от онези „мъжки“ книги и накарай героя да кара „Ферари“. Не, зарежи ферарито, много е скъпо, обикновените хора не могат да си го позволят. По-добре „Меркюри“ или „Биймър“.

Въображението й изведнъж се развихри.

— Не, не, сетих се! Нещо като „Мазда“. Не много скъпа кола, която се опитва да се наложи на пазара. Освен да я споменава в книгата, ще задължим автора да кара същата марка една година. А отрицателният герой може да притежава конкурентния модел и той ще се развали в сюблимния момент. Съществуват безкрайни възможности… А, още нещо! Можем да наречем книгите на продуктите. Не само новите издания, но и старите заглавия също могат да участват. „Повелителят на конете“ може да се превърне в „Пиещият Кока-кола повелител на конете“. Или „Дневникът на Бриджит Джоунс“ — стига до вас с помощта на „Клиник“. В спорта е позволено, защо не и с книгите?

Марк се усмихваше, без да я поглежда.

— И как ще убедим авторите да се съгласят с това? Капризно племе са те.

— Ако парите са достатъчно — дяволито отговори Джоджо.

— Гениална си — заяви Марк, — истинско съкровище. Значи първото нещо утре е да си уговоря среща с производителите на коли и компаниите за безалкохолни напитки.

— Я почакай, идеята беше моя!

— Губиш. Световният бизнес е жестока джунгла.

Джоджо стана сериозна.

— Няма ли да е ужасно?

— Отвратително.

Понеделник сутринта

Големият ден. Страховитият голям ден. Денят, в който се получиха първите оферти за „Любовта и фереджето“. Ако търгът беше добър, а Джоджо се надяваше да бъде, можеше да продължи цяла седмица с предложения и контрапредложения, телефонни разговори с редакторите, чакане с притаен дъх, докато убедят издателите да одобрят по-големи суми, трудни решения, когато изглежда, че всичко е приключило, докато някой не пристигне с оферта в последната минута и целият процес не започне отново, със суми, изкачващи се до облаците…

10:45 сутринта

Таня Тийл от „Долкин Емери“ първа излезе на сцената. Джоджо не смееше да диша в тишината, когато Таня обяви:

— Четиристотин и петдесет хиляди.

Джоджо си отдъхна. Не беше зле като за начало. Ако и другите три предложения се въртят около тази сума, имаше шанс да залагат едни срещу други, докато надхвърлят един милион.

— Благодаря, Таня. Нека да ти се обадя, когато се чуя и с другите.

Тя затвори слушалката. Чувстваше се превъзходно.

11:03 сутринта

Олив Лиди от „Садърн Крос“ беше следващата.

— Слушам те — каза Джоджо.

— Петдесет хиляди.

Джоджо замръзна и когато ледените кристалчета в кръвта й се разтопиха, първото нещо беше да се изсмее, въпреки че нямаше повод за смях.

— Отпадам ли? — попита Олив с колеблив глас.

— На косъм беше.

— Ще видя какво мога да направя.

— Хубаво.

Джоджо знаеше, че няма да я чуе отново. Първоначалната й прогноза за Олив беше правилна: поредицата от неуспехи я беше обезкуражила.

11:15 сутринта

Позвъни Франц Уайлдър, редакторът на годината.

— Искам да предложа три пет нула.

— Триста и петдесет хиляди? — А не три лири и петдесет? Не пречи да попитам, както са тръгнали нещата.

— Триста и петдесет хиляди.

Благодаря ти, Боже. Оставаха още двама участника.

— Много добра оферта, Франц. Не е най-високата, но е близко. Ако решиш да ми се обадиш по-късно с по-висока…

— Не.

— Моля?

— Това е окончателното ми предложение.

— Но…

— Единствен аз знам колко струва тази книга… — довърши мисълта си Франц.

Надеждата се изцеждаше от нея, протичаше през пода на кабинета й, стигайки до ателиетата на графичните дизайнери на долния етаж. Там беше бедата с тези дълбокомислени, консервативно облечени редактори. Дай им някоя и друга награда, и решават че целият свят им принадлежи.

— Работата е там, Франц, че Нейтън е много търсен в момента и всички го искат.