Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Така ли? Фантастично! И при това почти без реклама.

— След като решихме да я преиздадем, ги убедих да пуснем няколко реклами.

— Великолепно! Колко бройки ще отпечатате? Още пет хиляди?

— Не, решихме десет.

— Десет ли? Двойно повече от първото издание? Продажбите сигурно са внушителни.

— Слушай какво казват читателите за нея в „Амазон“ (Амазон — страница в Интернет, посветена на литература, отразяваща и читателския интерес. — Б. пр.). „Книгата се оказа нещо много лично.“ Излязохме прави, Джоджо!

Джоджо се съгласи, каза „благодаря“ и затвори, опиянена от възторг. Винаги е добра новина, че напук на всичко, някоя книга се оказва успех, дори и малък. Но в този случай, тъй като авторката беше сладурана, радостта й бе още по-силна. Отвори „Амазон“, за да открие страницата на „Церовете на Мими“ — Таня имаше право. Седемнадесет читателски отзива, и всичките във възторг от книгата. „Обаятелна… носеща утеха… вълшебна… Вече я прочетох…“

Джоджо веднага позвъни на Лили, която беше едновременно изненадана и благодарна, после се отпусна, изпаднала в щастлива забрава. Сега какво? Да обядва, по дяволите!. Беше свършила предостатъчно за една сутрин.

Вдигна телефона и набра един вътрешен номер.

— Дан? Свободен ли си да обядваме?

— Да обядваме ли?

— Да ядем заедно на едно и също място.

— Да, бе, добре. Ела да ме вземеш.

— Добре. Идвам.

Преди да се премести в Англия, за Джоджо Дан Суо се покриваше с представата за истинския англичанин. Беше слаб и светъл, и въпреки че беше почти на шестдесет, все още имаше момчешки вид. Най-хубавото беше, че носеше смешно вълнено сако с цвят на овесена каша с кръпки на лактите. Приличаше на семейна реликва и като се намокреше, миришеше особено — на куче или по-скоро на гниещи треви. Джоджо смяташе, че това допринася за очарованието му.

Именно той убеди Джоджо да започне работа в „Липман Хай“. За първи път се срещнаха на празненство на младите таланти. Дан нахълта вир вода от дъжда, с миризливото си сако, и поспря, сепнат от оживлението.

— О, Боже! Я, колко свежа кръв!

Джоджо, която беше застанала до вратата, поспряла за минутка да се изсуши, преди да се впусне сред множеството, забеляза кръпките му и усети миризмата. Великолепно, помисли си тя. Истински английски ексцентрик.

Стъписан, Дан оглеждаше помещението.

— Повече млади таланти, отколкото звезди на небосвода.

— Да — засмя се Джоджо — залата гъмжи от тях.

— Гъмжи — повтори Дан. — Най-добре казано — той протегна ръка към Джоджо: — Дан Суон.

— Джоджо Харви.

— Госпожице Харви, напомняте ми за четвъртата ми съпруга.

Но госпожа Суон не съществуваше — нито една. Животът на Дан беше поел по друг път. Ето защо продължаваше да бъде агент на биографии, както по-късно призна пред Джоджо. Не можеше да устои на мъже в униформи, макар осемдесетгодишни и напълно изкуфели.

На път към кабинета на Дан, Джоджо мина покрай вратата на Джим Суийтмън.

— Ей, ти — тя спря до вратата и надникна вътре, — защо ме измами? Тая, дето отказва от пушенето, не е хипнотизаторка, а ПСИХАРКА.

Джим се засмя, разкривайки прекрасните си бели зъби. Джоджо закри очи.

— Боже, заслепена съм. Нужно ли е да правиш така?

Джим се засмя още по-широко.

— Виж какво пише тук.

На стената зад бюрото му на лист A4 с черен флумастер пишеше:

С радост съобщавам: 25 дни не пуша!

— Кой го е грижа, че ти си успял — каза тя. — И колко ти трябваше?

— Хм.

Това му беше лошото на Джим Суийтмън. На такъв съвършен чаровник беше трудно дълго да му се сърдиш.

— Нали не щеш да ходиш на психар?

— Защо не? Джоджо Харви не е жена, която таи дълбоки мрачни тайни. Няма с какво да я уплаша.

Той й отвърна със същата усмивка, олицетворение на невинно веселие. Но Джоджо не беше убедена. Той и Марк бяха доста близки и понякога тя се питаше какво знае Джим.

Тя се обърна да излезе и се сблъска с Ричи Гант. Кльощав, с маслиненочерна коса, той приличаше на млада акула, на която й се зловидят мобилните телефони на другите млади акули. Бързо се отдалечи, както и беше дошъл. Брр! Докоснах го.

Дан се изненада да види Джоджо в кабинета си, въпреки че бяха изминали само деветнадесет секунди, откакто беше разговарял с нея по телефона.

— А, да — каза той без ентусиазъм, — да ядем. Предполагам, че трябва.

Той свали от закачалката древна безформена филцова шапка, която изглеждаше почти жива, сякаш беше направена от мъх. Нахлузи я плътно на главата си и тя изведнъж заприлича на зелен кошер. После подаде лакътя си на Джоджо.