Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Саламът.

— Извинявай, забравих, че Големия е такъв не само на ръст.

— Разби ми сърцето — примирено каза Джоджо, — но за щастие аз съм от най-силните жени в света и не мога да търпя подобни номера от един мъж, от никой мъж.

— А, веднъж можа — възрази Беки — Спомни си как веднъж ме излъга и ми се кълнеше, че само му трябвало легло за през нощта, а после влязох и какво да видя…

— Е, поддавала съм се един-два пъти…

— Двадесет пъти.

— Но с това се свърши. Вече ми мина.

— Ако бях на теб, все още щях да чакам, с надеждата накрая да вземе решение — каза Беки. — Щях да се съсипя. Тридесет и пет кила, изгризали до дъно нокти и любимото ми занимание щеше да бъде да си смуча краищата на косата. Щях да карам на ксенакс и валиум и щях да спя на пода до телефона. Щях да ям бебешка храна направо от бурканчето и…

— Преди колко време беше това? — прекъсна я Анди.

Джоджо се замисли.

— Май шест години — обърна се към Беки, която сякаш сега се събуждаше от транс. — Или шест и половина?

— Какво прави сега? Среща ли се с друга?

— Нямам представа, пък и не ме интересува.

— Още ли пазиш пръстена?

— Не. Продадох го и Беки и аз отидохме в Тайланд за две седмици.

— Обичаш ли Марк толкова, колкото обичаше Доминик? — попита Беки.

Джоджо дълго обмисля въпроса и накрая каза:

— Навярно повече. Но той е женен.

Работата беше обаче, че Марк беше започнал да намеква, че може да напусне Каси. Спонтанни недомлъвки. Джоджо никога не би го подтикнала. Нищо чудно цялата тайнственост на положението да стане непоносима, вместо да остане просто дразнеща, и тогава тя щеше да поиска повече. Но за момента разсъжденията за щастливото им бъдеще идваха само от негова страна.

8:30, понеделник сутринта

На път към „Липмън Хай“ Джоджо мина покрай един човек, който се шляеше по улицата отпред. Решеше си косата, оглеждайки се в огледалото за обратно виждане на една кола. Лицето му имаше цвят на клисав хляб. Почти беше сигурна, че това е Нейтън Фрей, ужасяващо, изнервящо подранил за срещата си в девет часа.

9:00 и десет секунди, понеделник сутринта

Манодж съобщи за Нейтън и той наистина беше човекът с тестеното лице, точен до секундата.

Изглеждаше съкрушен. Беше писал книгата цели три години; беше ипотекирал къщата си втори път, напуснал съпругата и семейството си и преоблечен като жена, живял шест месеца в Афганистан. Вече го бяха отхвърлили двама агенти. „Глупаци и половина“ — помисли си Джоджо. Сега, когато отново беше толкова близо до истинския живот и до човека, който имаше властта да осъществи мечтата да издадат романа му, беше на път да рухне.

Но когато Джоджо го поздрави за чудесната книга и обясни как според нея тя ще се продава по целия свят, нездравата му бледност се разсея и постепенно лицето му придоби по-здрав цвят, наподобяващ царевична питка.

— Има ли някой друг ръкописа в момента? Някакви други агенти? — попита Джоджо. Не за първи път се случваше писател да изпрати книгата си на много места и в резултат няколко агенти да твърдят, че притежават правата.

— Не — реших да го изпращам на агентите последователно.

Хубаво. Поне нямаше да става нужда да се боричка с конкуренти.

— Не можех да повярвам, когато се обадихте. Исках агент като вас, повярвайте…

— Сега го имате — отговори Джоджо и незабавно две малки нови петна избиха на бузите му.

— Брей — каза тихо той и стисна юмруци. — Боже! — избърса чело с обратната страна на ръката си и цялото му лице порозовя и лъсна като ягодов крем. — Сега какво следва?

— Ще ви уредя сделка.

— Така ли? — той изглеждаше изненадан. — Просто така?

— Написали сте чудесна книга. Много издатели ще искат да я купят.

— Мразя да моля… Знам, че звучи малко смешно… но…

— Да, ще спечелите много пари. Ще ви издействам най-високия възможен аванс.

— Не искам много — отговори бързо той. — Да ме издадат е достатъчно възнаграждение. Но нямаме никакви приходи и съпругата ми и децата ми изпитват затруднения…

— Не се тревожете. Имам чувството, че много хора ще искат тази книга и с радост ще платят за нея. Дайте ми десет дни и веднага щом имам новини, ще ви потърся.

Нейтън тръгна назад, като повтаряше:

— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви…

Манодж го изгледа, докато излизаше, и когато благодарностите заглъхнаха, отбеляза:

— Меденият месец. Но колко време ще мине, преди да започнат ругатните и обажданията, че не може да си намери билетите за метрото?