Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Джоджо му хвърли кос поглед.

— Не зная. Колко ви взех снощи?

Очакваше той да се засмее, но изражението на лицето му й навя мисълта, че е сбъркала. Той не се усмихваше; изглеждаше сякаш стъписан. Веселото й настроение помръкна, изненада се; винаги си беше падала по шегите, но си беше позволила прекалено много. Колкото и дружелюбен да беше, все пак той си оставаше неин шеф.

— Извинете — каза сериозно тя. — Естествено, че съм свободна.

След това й се стори, че отношенията им отново станаха нормални, но няколко дни по-късно се оказа, че не е така.

Имаше церемония по раздаване на награди за издатерите, продължително, шумно събитие в „Хилтън“ на Парк Лейн. В края на вечерта Джоджо беше излязла от хотела и чакаше реда си за такси, хванала каишките на обувките си, когато се появи Марк. Не го беше видяла през цялата вечер.

— Ред — забърза той към нея. — Търсех те.

— Ето ме.

Някой по-назад на опашката се провикна:

— Марк Ейвъри, какво си мислиш, че правиш?

— Предреждам опашката!

— Поне е откровен — Джоджо чу нечие мърморене.

— Как беше вечерта? — попита тя.

— Дрънканици за книги, малко пиянски — засмя се Марк. — Празни приказки за продажби.

Тогава забеляза обувките в ръцете й и изненадан погледна надолу към краката й, боси на студения нощен тротоар. Джоджо сви рамене.

— Убиваха ме.

Той поклати глава с нещо, наподобяващо възхищение, след което предреди останалите, като си пееше тихичко: „… мрази Калифорния, студено и мрачно е там, затова тя е скитница… обича свежия вятър в косите си… животът без въздух…“

— „Без грижи“ — поправи го Джоджо. — Ето го и таксито ми. Лека нощ. Ще се видим утре.

Вратата се отвори и тя тъкмо влизаше, когато Марк я дръпна за косата. Тя изненадано се обърна назад и го чу да пита:

— Може ли да дойда с теб?

— Искаш да те закарам?

— Не, искам да дойда у вас с теб.

Реши, че й се е счуло.

— Не — отвърна изумена тя.

— Защо не?

— Женен си. Шеф си ми. Пиян си. Да продължавам ли?

— На сутринта ще съм трезвен.

Но ще продължиш да си женен. И да си ми шеф.

— Моля?

— Не — тя се засмя и се отдръпна от него, настанявайки се навътре в таксито. Преди да затвори вратата, добави: — Ще забравя, че това се е случило.

— Аз няма.

На следния ден тя очакваше глупаво шеговито извинение — приказки от сорта: „Боже, в такова състояние бях снощи“, после навярно примирие, подкрепено с „Алка зелцер“. Но нямаше извинения, нито „Алка зелцер“, нищо.

Тя дори не го видя до следобеда, когато съвсем случайно се разминаха по коридора.

Щом я зърна, погледът му видимо се промени. Беше чувала, че зениците се разширяват — бяха й изпращали предостатъчно любовни романи — но не беше виждала да се случва в истинския живот. Сега, сякаш по нечия заповед, те се уголемиха, докато очите му станаха почти изцяло черни. Той не й каза нито дума, но след това всичко се промени.

11:12, събота сутринта

Джоджо тъкмо отново се унасяше в сън, когато пак се звънна. Носеха й цветя. Преди да започне историята с Марк, през живота си не беше получавала толкова цветя, чудеше се какво да прави с тях; букетите се трупаха след провалени срещи, изкушаваха я кошнички с ягоди, които бе принудена да изяжда съвсем сама, толкова много, че събираха осите.

С дългата си фланелка, тя стоеше до вратата, чакайки момчето с цветята да се качи по стълбите. Живееше в апартамент на петия етаж в Мейда Вейл (Мейда Вейл — квартал в Лондон. — Б. пр.), в сграда, облицована с червени тухли, чието първоначално предназначение било женени мъже да настаняват любовниците си. Въпреки че, когато се нанесе, дори не подозираше, че ще се превърне в такава. Би се изсмяла, не само на идеята, но и на самата дума.

Огромен букет снежнобели лилии пътуваха нагоре по стълбите. Най-горните се свеждаха, сякаш да си поемат дъх, когато един младеж се появи иззад тях.

— Пак вие — укори той Джоджо и сред шумолене на целофан й подаде цветята. — Почакайте, картичката — той бръкна в джоба си и извади малко пликче. — Той казва, че се извинява и се опитва да ви омилостиви.

— Това не е ли поверително?

— Аз трябваше да напиша съобщението. Как да бъде поверително? Може и да се сърдите, но каза да ви донеса всичките лилии, с които разполагам.

— Добре. Благодаря ви — Джоджо се отдръпна навътре.

— Що не престанете да се карате. Тия стъпала ще ми вземат здравето.

Джоджо затвори вратата, струпа цветята в кухненската мивка и се обади на Беки.