Мариан Кийс: Мъжът на най-добрата ми приятелка

Трябваше да се храни. Да си купува чанти.

Откакто се разнесе новината, че е напуснала „Липмън Хай“, заваляха предложения за работа почти от всички други литературни агенции в града, които тя учтиво отклони. Добави, че самата тя може да им предложи работа в не тъй далечно бъдеще.

Да, изглежда беше проявила прекалена самоувереност. Но ако авторите й бяха останали при нея, работата щеше да потръгне. Както й да е, нямаше смисъл да съжалява. Беше си съставила списък кой би бил най-непоносим, за да работи за него; щеше да започне отдолу и да кара нагоре.

Чувствайки се особено, малко тъжна, тя взе телефона и набра номера на агенция „Къртис Браун“. Жената, с която пожела да говори, я нямаше, така че остави съобщение, след което се обади на Беки, за да й каже какво прави.

— О, Джоджо, да се върнеш в патриархалната система не е добре за душата.

— Разорена съм. И за какво ми е душа? Никога не я използвам. Ако трябваше да избирам между душата и нова чанта, щях да избера второто.

— Щом казваш…

Когато телефонът позвъни, тя реши, че е някой от „Къртис Браун“, но не беше.

— Джоджо, обажда се Лили Райт. Имам един ръкопис за теб. Мисля, искам да кажа, човек никога не е сигурен, но мисля, че ще ти хареса. Поне малко, във всеки случай.

— Мислиш ли? Ами дай да го погледна! — Джоджо не хранеше никакви надежди. Лили, чудесна като човек, се бе провалила в литературата. След краха на „Кристално чиста“ нямаше кой да я публикува.

— Живея съвсем наблизо — продължи Лили. — На Сейнт Джеймс Уд. Мога да се отбия. На Ема разходката ще й дойде добре.

— Разбира се! Защо не? — Е, може да й се присмиваше, но беше по-добре, отколкото да й каже да не си прави труда, нали?

Лили и Ема пристигнаха, Лили прие чаша чай, Ема счупи дръжката на друга чаша и си я пъхна в ухото, сякаш е обица, след което и двете си тръгнаха.

По някое време следобед жената от „Къртис Браун“ се обади и с Джоджо си уговориха среща в края на седмицата. После бавно денят си отмина. Поговори няколко пъти с Беки, цял следобед гледа телевизия, въпреки че имаше твърдо правило през деня да не включва апарата, отиде на йога, върна се, приготви си вечеря, погледа още малко телевизия и около единадесет и половина реши, че е време за лягане. Докато търсеше нещо за четене, колкото да се приспи, погледът й попадна на снопчето страници, които бе донесла Лили. Защо да не почете от тази книга?

Двадесет минути по-късно

Джоджо седеше в леглото си, ръцете й толкова силно стискаха страниците, че ги мачкаха. Беше съвсем в началото на книгата, но вече разбираше. Беше шедьовър. Ръкописът, който чакаше от толкова време, книгата, която щеше да възкреси кариерата й. Все едно беше втора част на „Церовете на Мими“, но по-добра. Щеше да я продаде за цяло състояние.

Погледна часовника си. Полунощ. Беше ли прекалено късно сега да позвъни на Лили? Сигурно. По дяволите!

Колко рано ставаше Лили? Рано. Имаше малко дете, значи рано.

6:30 на следващата сутрин

Прекалено ли рано беше? Навярно. Приготви се да чака час и вдигна телефона.

Не съм глупачка. Още преди Ема да счупи дръжката на чашата и да си я сложи като обица, знаех, че Джоджо не умира от радост да ме види. Не я винях. Провалът на „Кристално чиста“ не се отрази добре и на двете ни.

Но прие новия ми ръкопис и обеща „скоро“ да го прочете. После се върнах у Ирина и зачаках да се обади Джоджо. Тя звънна в 7:35 на следната сутрин.

— Велики Боже — извика тя, толкова високо, че Ирина я чу от съседната стая. — Връщаме се към живот. Кажи някаква цена! Няма да я предлагаме на „Долкин Емери“. Не си удържаха на обещанието миналата Коледа. Ще се обадим в „Тор“. Човек ще убият, за да имат това, а за момента се справят много добре. Или пък…

Вече имах план. Не бях сигурна, че въобще ще напиша друга книга; трябваше да ми се случи нещо ужасно, преди да напиша качествен текст, и откровено казано, предпочитах да се чувствам добре. Но това ми беше шансът да си осигуря бъдещето материално.

— Дай я — казах на Джоджо — на този, който предложи най-много.

— Точно така. Отскачам до най-близката копирна машина, после ще се обадя по телефона, ще поръчам куриери и само ще ги гледам как ни замерят с пари.

След като се върнах от Антигуа, където оглупявах от пиня колада, измина седмица, преди да навестя родителите си, също както в добрите стари дни. Най-накрая се наканих да отида и майка ми каза:

— Това пристигна за теб.