Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Мамо, когато Антон дойде днес, би ли го посрещнала и да му дадеш Ема, защото аз не мога.

— Защо, за Бога?

— Защото — повторих — лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.

— В какъв смисъл „резки“?

— Ами… резки. Трябва този приток на адреналин или каквото там състояние е, да отмине, тогава мога да се срещна отново с него.

Не беше доволна, особено, когато дръпнах завесите, та, ако видя Антон, да не извърша нещо рязко. Самата аз се потопих в сложния любовен живот на Грейс, която щастливо избягваше лошите случки, и зачаках времето да мине.

След няколко часа майка ми влезе. Извадих тапите от ушите си (поставени в случай че гласът на Антон отприщи поток от резки движения) и попитах:

— Тръгна ли си?

— Да.

— Как е той?

— Добре. Развълнува се да види Ема, а тя бе извън себе си от щастие. Татково момиче.

— Пита ли за мен?

— Естествено.

— Какво каза?

— Попита: „Как е Лили?“

— Само толкова?

— Така мисля.

— И после за какво говорихте?

— За нищо особено. Играхме с Ема. Подвиквахме на овцете.

— А когато си тръгваше, каза ли нещо за мен?

Мама се замисли.

— Не — твърдо отвърна, — не.

— Прекрасно — измърморих към екрана.

— Теб какво те е грижа? Ти го напусна.

— Не ме интересува. Просто не мога да повярвам колко е груб.

— Груб ли? — попита майка ми. — С жената, която стои в стаята на дръпнати завеси с тапи в ушите. Груб ли, скъпа?

Второто му посещение не ме притесни както първото: Беше дошъл да види дъщеря си, на което имаше пълното право. Както майка ми каза, трябваше да се радвам, че детето има такъв всеотдаен баща. Оттогава нататък той идваше от Лондон на всеки пет-шест дни и при всяко посещение аз оставах вътре. Въпреки че веднъж — независимо от тапите за уши — го чух да се смее и беше все едно да удряш по счупена кост; бях потресена до каква степен още бях способна на болка.

Една вечер занасях Ема в леглото и тя прошепна във врата ми, така тихо, че едва я чух:

— Антон мирише приятно.

Това не означаваше нищо. Ема още не можеше да образува свързани изречения. Със същия успех можеше да каже: „Антон ближе дървета“ или „Антон пие бензин“, но думите й предизвикаха у мен толкова силен и познат копнеж, че ми идеше да вия.

Длъжна бях да възкреся мантрата, която ми бе помогнала през първите дни след раздялата: Антон и аз бяхме влюбени, създадохме дете, бяхме сродни души от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо толкова скъпоценно може само да бъде трагичен и раздялата навярно винаги ще боли.

Спомних си онези тихи дни, точно преди да напусна Лондон, когато мислех, че с Антон сме на една крачка от приятелството. Колко съм се заблуждавала: ни най-малко не се приближавахме към него.

Продължавах да пиша всеки ден, думите бликаха от мен и всяка вечер, преди да сложим Ема да си легне, прочитах написаното през деня и мама беше във възторг. И Ема добавяше коментара си. („Скапано.“ „Опърпано.“ „Акано.“) Не преживях „адреналиновия спад“, който ми предрече д-р Лот, но през петте седмици, колкото повече пишех, толкова повече чувството за избавление изчезваше. До началото на май, когато завърших книгата, почти си бях възвърнала нормалното състояние. (Може би малко по-жизнерадостна, отколкото бях преди инцидента.)

Знаех, че „Омагьосаният живот“ нямаше да покори издателствата, но хората щяха да го харесат. Това не бе дързост; знаех, че критиката ще бъде безмилостна. Но май бях понаучила нещичко за книгоиздаването. Видях как реагираха хората на „Церовете на Мими“ и интуитивно чувствах, че тази ще предизвика подобен отклик. Историята и мизансценът в „Омагьосаният живот“ нямаха нищо общо с тези от „Церовете на Мими“, но пораждаха подобни чувства. Преди всичко бяха ужасно нереалистични. Ако исках да кажа нещо хубаво за романа (и защо не), бих казала, че звучи вълшебно.

Време беше да се върна в Лондон и мама се натъжи, но се опита да го скрие.

— Не става въпрос за мен — обясни тя, — овцете ще са съкрушени. Те изглежда приеха Ема като някаква богиня.

— Ще ти идваме на гости.

— Непременно, моля ви. И предай поздравите ми на Антон. Ще се видите ли в Лондон? Мина ли ти страхът от резки движения?

Не знаех. Сигурно.

— Мога ли да ти дам един съвет, скъпа?

— Не, мамо, моля те, недей.

Но тя вече се беше подготвила.

— Знам, че не можеш да разчиташ на Антон за пари, но по-добре да живееш с развейпрах, отколкото със скъперник.

— Откъде знаеш? Кой е бил скъперник?