Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Питър. — Вторият й съпруг. Бащата на Сюзан. — Разделяше се с парите, все едно му изтръгваха зъбите.

Не знаех това. А може би знаех? Сигурно съм го допускала, но след цялата несигурност с татко, съм мислела, че мама го одобрява.

— Поне животът ми с баща ти беше забавен — с чувство произнесе тя.

— Толкова забавен, че се разведохте.

— О, скъпа, съжалявам. Но ме отегчаваше до смърт с всичките му проекти за печелене на пари. Обаче, след като живях с мъж, който пресмята за колко време ще свършат ролките с тоалетна хартия, стигнах до извода, че е по-добре да живееш един ден като прахосник, отколкото хиляда години като скъперник. — След това тревога помрачи лицето й. — Това обаче не значи, че с татко ти ще се съберем отново. Моля те, не оставай с погрешно впечатление.

Ема и аз се върнахме в Лондон.

Чувствах се толкова виновна, че бях съсипала хубавата кола на Ирина, че й купих нова — е, все още имах в банката процентите от „Церовете на Мими“. Ирина обаче далеч не беше впечатлена от щедростта ми.

— Нямало нужда. Хора от застрахователна компания щели да ми купят нова кола.

Свих рамене.

— Когато — ако — получиш чека от застраховката, можеш да ми ги върнеш.

— Ти глупава с пари — каза студено тя. — Караш мене ядосва.

Обаче, независимо че й купих нова кола, тя ми прости и разреши да живея при нея с Ема, докато си намерим свое жилище.

Веднага щом влязох в спалнята си, забелязах, че кошчето за боклук не беше изхвърляно през цялото време, докато ме беше нямало — явно Ирина уважаваше правото ми на уединение. По дяволите. Писмото от Антон още беше там — подаваше се едно ъгълче. Погледнах го, чудейки се какво да направя, после бързо го вдигнах и го пъхнах в чекмеджето, където държах бельото си, имах чувството, че не трябва да се отделям от него.

Преди да дам „Омагьосаният живот“ на Джоджо, реших да опитам с някой, който няма да ми се присмее; изборът ми падна на Ирина, която го прочете за един следобед. Върна ми свитъка с безизразно лице.

— Не харесва — каза тя.

— Добре, добре — исках да продължи.

— Прекалено много надежда в нея. Но други хора, те много харесат.

— Да — отвърнах щастливо. — И аз мисля така.

Изведнъж пак дойде пролет и животът стана приятен. Татко беше вкъщи при мама, книгата ми скоро щеше да излезе — вече се продаваше по аерогарите, но беше още рано да се разбере как върви — и сега, като не трябваше да издържам майка си, имах достатъчно пари в кредитната си карта, за да си продам колата и да си купя друга, която мъжете да не смятат за нужно да изнасилват.

Навярно щях да постъпя като Джоджо и да основа собствена фирма. Но поради кариерата си на писател реших за момента да не предприемам нищо.

Единственото петно на хоризонта на живота ми бе, че все още се чувствах неудобно в отношенията си с Джони Рецептата и избягвах да минавам с колата покрай аптеката му. Но покажете ми някой, в чийто живот няма грижи, и ще ви кажа, че това е мъртвец.

През април, няколко кратки седмици, преди книгата ми да види бял свят, най-накрая заминах на почивка в Антигуа. Андреа зае мястото на Оуен. После и Коуди каза, че искал да дойде, също и Тревър и Дженифър, и може би Силви и Нийл, а Сюзан писа, че си идва от Сиатъл, и изведнъж станахме осем. Погледнато от този ъгъл, една седмица не стигаше, така че променихме резервацията на четиринадесет дни.

Още преди да тръгнем от Дъблин, настъпи голямо въодушевление. В книжарницата на летището се скупчихме около малката витрина с изложеното там „Пътешествие към дъгата“ и аз високо изрекох:

— Чувам, че е страхотна книга. — После продължих: — Щях да си купя книгата, ако заминавах на почивка.

Когато една жена си я купи, Коуди я приклещи и й разкри, че аз съм авторката и въпреки че подозираше, че си правим майтап, тя ми разреши да се подпиша на нейния екземпляр и не възрази да пролея една сълза, докато Коуди увековечаваше събитието с видеокамерата си.

После, като пристигнахме в курорта, една жена, която лежеше край басейна — но не жената от дъблинското летище — четеше „Пътешествие към дъгата“. Шестстотин четиридесет и седем други четяха „Церовете на Мими“, ама нищо. Признавам, че нещо ме бодва всеки път, като я видя, но какво мога да сторя.

Срещнахме се със Сюзан, която беше тръгнала със самолет един ден по-рано от Сиатъл и следващите две седмици бяха безконечен купон. Слънцето грееше, разбирахме се чудесно, винаги имаше с кого да поиграеш, но мястото беше достатъчно, ако ни трябваше (как я мразя тая дума) усамотение. Имаше минерален басейн, три ресторанта, великолепни водни спортове и най-качествения алкохол, който някога сме пили. Ходех на козметик, гмурках се с шнорхел, прочетох шест книги и се опитах да се науча да карам уиндсърф, но ми казаха да се върна, когато главата ми не се мотае от безплатната пиня колада. Запознахме се с милиони други хора и Сюзан, Тревър и Дженифър си хванаха гаджета. През повечето нощи танцувахме до зори в разни дискотеки, но — това беше най-хубавото — на другия ден не ни мъчеше махмурлук. (Благодарение на качествения алкохол.)