Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Тази ваканция беше за мен повратен момент. Мисля, че бях забравила как да бъда щастлива, но там преоткрих това изкуство. През последната ни нощ, седнала в един бар на плажа, слушайки плясъка на вълните, разхлаждана от ароматния, нежен бриз, почувствах, че съм се отървала от горчивината, която таях толкова дълго към Лили и Антон. И вече не ми се искаше да отида и да се изсмея в лицето на Колет. Дори я съжалявах: с две деца животът надали е много лесен и трябва наистина да е имала лош късмет с мъжете — далеч по-лош от моя — ако си е мислила, че баща ми е върхът на сладоледа. (При цялото ми уважение, мили татко, така си е.) Дори и на баща си простих. Дишах свободно, спокойно и се чувствах благородна и великодушна.

Гледах всички, които седяха около мен — Андреа, Коуди, Сюзан, Силви, Дженифър, Тревър, Нийл и някакъв тип от Бирмингам, чието име ми изскочи от ума, но който беше там, защото сваляше Дженифър, и това ми трябваше: добри приятели, които да обичам и да ме обичат. Бях здрава, имах добре платена работа, публикувана книга, надеждно бъдеще и хора, които ме обичаха. Чувствах се цяла и съвършена!

Опитах се да обясня на Коуди колко лека и свободна се усещам.

— Естествено, че е така — каза той. — Съвсем си изкуфяла от безплатната пиня колада. (То се превърна във ваканционния ни лаф.) Изгубила си интерес към мъжете — допълни, — а не бива.

Опитах се да обясня, че не е така, но не можах да се справя много добре, защото съвсем бях обезумяла от безплатната пиня колада. Но нищо. Да си щастлив, означава да нямаш нужда да те разбират.

Джоджо се събуди. Хрумнаха й двете мисли, които я спохождаха всяка сутрин, знаеше, че днес е денят, когато нещо трябваше да се промени. През първите две седмици, след като напусна „Липмън Хай“, животът й бе пълен със задължения. Телефонът звънеше през цялото време — автори й съобщаваха, че се прехвърлят при Ричи Гант, Марк я умоляваше да се върне, хора от пресата напираха да узнаят какво се е случило — след което, сякаш една картинка се смени с друга, всичко изведнъж стихна. Като че ли имаше някаква конспирация. На моменти тишината беше оглушителна и времето започна да тече много бавно.

Джоджо откри, че да седи в дневната си, опитвайки се да върти литературна агенция почти без никакви автори, не става. Последното преброяване показа, че е загубила двадесет и един от двадесет и деветимата си автори в полза на Ричи Гант и само незначителните й бяха останали.

Нямаше да печели никакви пари — и това я плашеше до смърт.

От шестнадесетгодишна не бе спирала да работи, не се бе случвало да няма приходи. Сякаш играеше на трапец без подсигурителна мрежа.

В продължение на тринадесет дълги седмици всяка сутрин това беше второто нещо, за което се сещаше, щом се събудеше. През целия февруари, целия март и целия април. Започна май и нищо не се бе променило.

Трябваха й нови автори, но никой не знаеше за нея и, колкото и да е странно, „Липмън Хай“ не й препращаха никакви ръкописи.

Една статия в „Таймс“, с автор Магда Уайът, изброи книгите, които тя е представлявала. Поне показваше, че е още в играта.

Дните, прекарани в затвора на апартамента, в очакване, без да се случва нищо, изглеждаха ужасно дълги. Издателите вече не я канеха така често на обяд в луксозни ресторанти, а и тя умишлено отбягваше подобни места, за да не налети на Марк. Обаче беше трудно да отказва всички покани — трябваше да знаят, че още е жива.

Все пак правеше всичко възможно да стои настрана, защото Марк беше първото нещо, за което се сещаше сутрин. Дори сега, повече от три месеца, откакто не го беше виждала, понякога не можеше да диша от мъка.

Но в днешния ден нещо щеше да се случи.

Не й бяха останали пари; беше продала малкия пакет акции, които й осигуряваха пенсията, беше изчерпала кредитните си карти. Беше използвала всичко до шушка, трябваше да изплаща ипотека, но каквото и да се случеше, не възнамеряваше да загуби апартамента си.

Имаше две възможности, от които нито една не я привличаше — можеше да ипотекира още веднъж апартамента или да се хване на работа в някоя голяма агенция. Щеше да бъде трудно (да не кажем невъзможно) да ипотекира наново апартамента, без да има постоянна работа. Така че й оставаше една възможност, но две някак си звучаха по-добре.

Част от нея я съветваше да се преклони и да се предаде, като се върне да работи в системата, която я бе изпържила. Друга част й казваше, че най-важното беше да оцелее. Беше опитала всичко, но едно умно момиче знае кога трябва да спре.