Мариан Кийс: Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Приеми — казах на Джоджо.

— Не — възпротиви се тя. — Ще ти спечеля повече.

Три дни по-късно, в четвъртък следобед, тя я продаде на „Б&Б Холдър“ за шестстотин и петдесет хиляди. По-хубаво от това — здраве. Предложи:

— Нека празнуваме. Хайде да се срещнем за по питие. Не се тревожи, няма да стоим до късно. Тази вечер имам работа.

Разбрахме се да се срещнем в осем часа в Мейда Вейл. Когато пристигнах, Джоджо вече ме чакаше с бутилка шампанско.

След няколко чаши ме попита — сякаш знаех, че така ще стане:

— Защо толкова настояваше да подпишеш договор само за една книга? Можеше да вземеш милиони.

Поклатих глава.

— Няма да напиша друга книга. Мисля да се върна към преписването на текстове. Това са сигурни пари, не ми трябват повече унизителни статии в неделните издания.

— Знаеш ли какво казват?

— Че капка по капка вир става?

— Знаеш ли как да разсмееш Бог? Кажи му плановете си.

— Добре — отстъпих аз. — Никой не знае какво го чака. Но, ако зависи от мен, няма да пиша повече.

— Какво ще направиш с аванса си? — попита Джоджо. — Ще го инвестираш ли?

Засмях се.

— Каквото и да инвестирам, все пропада. Предпочитам да ги крия в кутия от бисквити под леглото си, така ще се чувствам по-сигурна, но трябва да си купя някакво жилище.

И този път ще го направя както трябва.

Скоро след това Джоджо си погледна часовника.

— Седем и половина е. Трябва да вървя. Имам среща с братовчедка си Беки. Ще ходим заедно на парти в „Долкин Емери“.

— Празненството, посветено на авторите? — наклоних глава. — Не бях ли някога и аз една от тях? Е, не съм поканена на купона.

— Знаеш ли какво? — тя леко се наведе към мен. — И аз не бях, поне до скоро. Изпратиха ми поканата едва вчера. Благодарение на теб и на прекрасната ти книга отново съм в играта.

— Колко са непостоянни. Колко груби. И мислиш да отидеш? Аз бих им казала да се разкарат!

— Трябва да отида — каза тя, изведнъж изпадайки в мрачно настроение.

Не отговорих нищо, но и аз, както останалите, бях чула слуховете. Приказки за връзка с шефа и как трябвало да напусне или нещо подобно.

После братовчедка й пристигна и те тръгнаха.

През целия четвъртък се чувствах неспокойна на работа — бях развълнувана. Най-накрая щях да видя Джони, нали? Но всичко сякаш заговорничеше срещу мен, наложи се да работя до шест и половина, след което трябваше да взема татко от болницата. Беше претърпял лека операция (нещо, свързано с простатата, така и не разбрах какво точно) и заради упойката не биваше да кара кола. Но докато си тръгне, мина сума време, сбогуваше се със сестрите, като че ли беше прекарал там шест месеца, а не шест часа, и ето че стана осем без петнадесет. Аптеката на Джони затваряше в осем, та взех извънредно решение.

— Татко, преди да те закарам до вкъщи, трябва да мина през аптеката.

— Какво ще купуваш?

— Анкерпласт.

— Но не си се порязала.

— Тогава носни кърпички.

— Настинала ли си?

— Хапчета против главоболие.

— Глава ли те боли?

— Да. В момента.

Паркирах отпред и той откопча колана. Притеснена, му казах:

— Татко, стой в колата. Не си добре.

Никакъв шанс. Нещо си беше наумил.

— И аз трябва да си взема нещо.

— Какво?

— Ами… — разглеждаше рекламите на витрината — ароматично масло от иглика.

Хванал се за слабините, тръгна подире ми.

След като Джоджо и братовчедка й тръгнаха, отидох пеша до нас и сложих Ема да си легне. Беше време да прочета писмото от Антон.

Нямах друг избор. Знаех, че няма да ми се размине.

Легнах на канапето и извадих трите сгънати листа.

Мила моя Лили,

Кога четеш това? Шест месеца след като сме се разделили? Няма значение, благодаря ти, че все пак го четеш. Има само едно нещо, което искам да ти кажа с това писмо, и то е, че съжалявам за цялото нещастие, което ти причиних, но като ме знаеш, ще ми трябват няколко страници, за да ти обясня.

В момента сигурно съжаляваш за времето, което преживяхме заедно, искаш да се отделиш от мен и си убедена, че всичко беше една голяма грешка, отначало докрай.

Когато се срещнахме за първи път, изборът, който трябваше да направиш — между Джема и мен — беше ужасен. Опитах се да разбера, мислех, че разбирам, но тогава бях лудо щастлив, толкова бях убеден в правотата си, че друго не ме интересуваше. Като погледна назад, не мисля, че напълно осъзнах дълбочината и страха, че ще бъдеш наказана. За да се защитя, ще кажа, че се опитах да те направя щастлива, доколкото можех.