Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Да — едва дишах.

— Мислех си.

— Да?

— За нещо, което отдавна ми каза.

— Да?

— Да излезем да пийнем.

— Да?

— Мисля, че вече е време…

Супер!!!

След малко в колата татко каза:

— Не мога да повярвам. Отиде при онзи мъж и сложи картите си на масата. Докъде стигна светът?

— Хайде, татко, голяма работа. Не е като да съм искала от него да напусне съпругата, с която има тридесет и пет години брак. — Това аз ли го казах? Предпазливо се изгледахме един друг.

Мина време, докато татко проговори.

— Мисля, че трябва да излезем на помирителна вечеря, какво ще кажеш?

— Не ставай смешен, татко, ирландци сме.

— Но тези лоши чувства трябва да изчезнат.

— Мислих за това. Ще отзвучат. Трябва време.

— Времето лекува всичко, нали?

Обмислих въпроса.

— Не. — После отстъпих: — Но повечето неща.

И тогава, тъкмо когато отмяташе косата си назад, пиейки наздравица с Катлийн Пери, тя го видя — стоеше до отсрещната стена, облечен в тъмен костюм; гледаше към нея. Очите им се срещнаха и сякаш някой заби кроше в стомаха й. Струваше й се, че (ах, този номер с разширените зеници) са единствените хора в стаята.

Сърцето й биеше учестено, ръката, държаща чашата, рязко се изпоти и всичко стана нереално. Той промълви на събеседника си нещо като:

— Изчакайте ме за момент — и се запромъква между хората, движейки се към нея.

— Приближава се — прошепна Беки. — Бягай!

— Не. — Нямаше да го направи. Трябваше да се срещнат само още веднъж, и то сега.

Той изчезна от погледа й, после отново се появи, с мъка пробивайки пътя си през тълпа от млади таланти. Беки се скри в множеството.

В следващия миг той стоеше пред нея.

— Джоджо? — гласът му звучеше въпросително, като че ли проверяваше дали е истинска.

— Марк — самото произнасяне на името му й донесе облекчение.

— Изглеждаш — той потърси точната дума — неустоимо.

— Аз съм си — засмя се тя. Той грейна от радост и за момент сякаш се завърна старото време. Докато Джоджо попита:

— Как са Каси и децата?

Той предпазливо отвърна:

— Добре са.

— Още ли сте заедно с Каси?

Той се поколеба.

— Разбра за нас.

— По дяволите, как?

— След като ти си тръгна, беше ясно, че нещо не е наред. — Той горчиво се усмихна. — Бях съсипан.

Тя също не беше на седмото небе.

— Как е научила?

— Отгатна, че имам някоя. Не знаеше, че си ти.

— Съжалявам. Съжалявам, че съм я наранила.

— Тя твърди — знам ли дали е така, — че изпитва облекчение, и най-накрая е разбрала. Казва, че се преструвала, как не забелязва, че дори да съм с нея, сякаш отсъствам. През последните месеци се опитвахме да скърпим отношенията си.

— Да направите голям купон и да подновите сватбените си клетви?

Той успя да се усмихне.

— Не. Записахме се при брачен специалист. Направихме, каквото можахме — той поспря. — Но все още мисля за теб, през цялото време.

Тя се беше приближила към него. Изправи рамене и се отдалечи. Боеше се дори да долови уханието му.

— Може ли някога да се срещнем? — попита той. — Колкото за едно питие?

— Знаеш, че не можем.

Изведнъж той бързо заговори:

— Дори сега, ден след ден, не мога да повярвам как всичко се обърка. Бях такъв егоист, мислех за нас, вместо да помисля за теб. Ако можех да върна времето назад…

— Престани. И аз мислех за същото. Проблемът не беше само да стана съдружник. Каси и децата — ако се стигнеше до решение, мисля, че нямаше да съм в състояние да го направя. И знаеш ли, не вярвам много на психотерапията, но нищо не пречи да опиташ. А сега ме остави.

— Не — запротестира той. — В никакъв случай.

— Трябва — каза твърдо тя.

— Категорично не.

— Както и да е. — Нямаше намерение да спори. Вече беше без значение.

Хората ги гледаха. Близостта им бе прекалено очевидна.

— Марк, трябва да тръгвам.

— Нужно ли е? Но…

Тя си проби път през тълпата, като не спираше да се усмихва, докато не достигна вратата.

Излязла навън, забърза крачка, Беки едвам я настигаше. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, тя рязко спря до един вход, притисна стомаха си и наведе глава. Косите й провиснаха към земята.

— Ще повръщаш ли? — прошепна Беки, като леко я потупваше по гърба.

— Не — прошепна Джоджо. — Но боли.

Останаха неподвижни няколко минути, Джоджо леко стенеше, бе непоносимо за Беки, после се изправи, отметна назад глава и каза:

— Дай ми носна кърпичка.

Беки откри една в чантата си и я подаде.