Мариан Кийс: Мъжът на най-добрата ми приятелка

Не мисля, че някога ще се убедиш, че беше правилно да заживеем заедно. Но, моля те, опитай, не разрушавай останалата част от живота си, мъкнейки бремето на срама. Ще ти помогне ли, ако погледнеш Ема? Тя е такава нежна душица, тя прави света по-хубав, ние я създадохме, аз и ти. Все нещо хубаво е взела от нас.

Бих желал и да ти поискам прошка, че загубих нашия дом. Думите са бледи и не могат да изразят срама, който чувствам.

Като си припомня ентусиазма си да купим къщата, ми се струва, че те накарах насила, за което ужасно страдам. Но мога ли да обясня как мислех по онова време? Покупката на къщата беше риск, но до голяма степен ми се струваше, че ще успеем. Всички знаци сочеха, че парите ще потекат — Джоджо мислеше така, „Долкин Емери“ мислеха така, също и банката.

Страхувах се, че ако не купим дом за нас тримата, ще пропилеем парите от процента и ще ги прахосаме за всевъзможни боклуци (коли, стереоуредби и разни такива), но не и за сигурност (знаеш какви бяхме). Исках да действам като отговорен, възрастен човек. Да купим нещо, което е свръх възможностите ни, ми се струваше по-разумно, отколкото да вземем малък апартамент за една година, после да го продадем и да плащаме излишни данъци. Не се вслушах в страховете ти и после всичко се разпадна.

Мислех, че съм оптимист, ти самата го казваше, но ако имах възможността да го направя отново, щях да постъпя по абсолютно различен начин.

Като знаех какво си преживяла като дете, трябваше да ти дам сигурността, от която се нуждаеше.

Съжалявам за грешката, която извърших, горчиво съжалявам за нещастието, което ти причиних. Но никога няма да съжалявам за времето, което прекарахме заедно. Когато стана на осемдесет и погледна назад, ще видя, че сме имали и красиви моменти. Първия път, когато се срещнахме пред станцията на метрото, се почувствах най-щастливият глупак, на света и това чувство не ме напусна никога. Всеки ден, когато бяхме заедно, не можех да повярвам на късмета си — повечето хора за цял живот не получават това, което имахме през трите и половина години, и ще се радвам, ако срещнеш друг в живота си, а аз остана само като кратък епизод. Но за мен ти винаги ще останеш всичко.

Винаги твой: Антон

Оставих писмото и се загледах в тавана. Не спирах да гледам.

Знаех, че така ще стане. От седмици го знаех, още преди да отида при майка ми. Когато напуснах Антон, мислех, че съм се примирила. После, когато започнаха да пристигат картичките, разбрах, че с нищо не съм се примирила. Чувствах се изтръпнала като ръка, върху която съм спала седмици поред. Избягах при мама, за да избегна неизбежното.

Дори и тогава знаех, че трябва да направя избора си. Любовта ми към Антон започна бавно да се промъква обратно; да заличава отчаянието ми от загубения дом, върна се със сила, която не можех да пренебрегна.

Какво да правя с нея?

Нямах представа.

Сега поне разбирах какво стана вътре в мен: яд ме беше на Антон — да загубя дома си беше много тежко. Но, не знаех защо — заради времето? разстоянието? Вече не го винях. Мислех, че няма да му простя, но го сторих.

Още преди да прочета писмото, разбирах какво е искал да постигне с къщата: беше поел риск, без да е сигурен. Не бе имал късмет.

Ами аз? Аз бях там, можех да го спра. Вместо това стоях инертна, без да поема отговорност.

Несъмнено Антон беше безотговорен към парите. Но и аз не бях по-добра.

Нека който е без дългове да напише първия чек. Но това, че разбирах къде сме сгрешили, щеше ли да ни гарантира, че няма да повторим същите грешки? Ако ставаше въпрос само за мен и Антон, можехме да рискуваме, да опитаме отново, като знаем, че и да не потръгне, пак ще оцелеем. Обаче имахме дете, което и без това вече бе преживяло прекалено много през краткия си живот. Заради Ема трябваше да предприемем следващата си стъпка изключително внимателно. Прониза ме една мисъл: нали ще бъде по-добре за нея, ако родителите й живеят заедно? Май се опитвах да убедя сама себе си, защото обичах Антон.

Ами Джема? Щях ли някога да си простя каквото й причиних? Ако можех да избирам, никога не бих я наранила. Донесох й толкова нещастие. Станалото станало, нямаше да го поправя, дори и с Антон да останем разделени завинаги.

Изтощена, въздъхнах дълбоко, с поглед, все още впит в тавана, сякаш там бе изписан отговорът.

Щастието е нещо рядко и трябва да го сграбчиш с две ръце, щом го срещнеш. Искаше ми се да постъпя правилно — но знае ли човек? Гаранции няма.

Можех да плета догадки, докато посинея, и пак да не съм сигурна кое е правилно и кое — не.