Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Съгласих се. Да, така е.

Д-р Лот се намръщи.

— Това е обезпокоително. Обезпокоително — повтори той — но не е признак на болест.

— За малко да ме убият — споделих.

Той погледна майка ми и повдигна въпросително вежди.

— Не тя — опитах се да обясня инцидента.

— Тогава всичко е ясно. Тялото ви е толкова изненадано, че е още живо, че изпитвате огромен приток на адреналин. Това обяснява повишеното ви настроение. Не се безпокойте, скоро ще отмине.

— И отново ли ще се чувствам подтисната?

— Да, да — успокои ме той. — Навярно и по-зле от обикновено. Ще преживеете това, което се нарича спад на адреналина.

— Е, какво облекчение — отвърна майка ми. — Благодаря, докторе, ще ви изпратя.

Придружи го навън и гласовете им долитаха, приглушени от прозореца.

— Сигурен ли сте, че не можете да й предпишете нещо? — чух да пита мама.

— Какво например?

Майка ми се зачуди.

— Нещо, противоположно на антидепресантите?

— Нищо й няма.

— Но тя е абсолютно непоносима. Тревожа се какво ще причини нейното въодушевление на малкото й момиченце.

— Онова, дето крещи на овцете? Няма вид на травматизирано. И, да ви кажа откровено, ако след подобен шок майка й е в повишено настроение, ще е най-доброто за нея.

Почувствах как свивам юмрук, поздравявайки се за победата си. Постоянно ми се свиваше сърцето от тревога за Ема; страшно се радвах да чуя, че правех най-доброто за нея.

— Не се тревожете — обнадежди лекарят майка ми. — Въодушевлението на Лили бързо ще отзвучи.

— А докато чакаме?

— Тя е писателка, нали? Защо не я убедите да опише всичко това? Докато пише, поне няма да говори.

Едва беше свършил изречението си, и аз грабнах химикалка и тетрадка и видях как ръката ми пише: „Грейс се събуди и откри, че и през тази нощ никакъв самолет не бе паднал върху нея.“ Беше чудесно въвеждащо изречение.

Абзацът продължаваше как Грейс взима душ и водата не я попарва, хапва купичка с мюсли и не се задавя до смърт с някой лешник, включва чайника и не я удря ток, бутва ръката си в едно чекмедже, но не се набожда нито на вилица, нито на нож, излиза от къщи, ала не се подхлъзва на гнила ябълка по пътеката и не я прегазва кола. На път за работа автобусът й не катастрофирва, не се разболява от рак на ухото от мобилния си телефон и нищо тежко не пада от небето върху работното й място, а е само девет сутринта! Вече знаех какво ще бъде заглавието — „Омагьосаният живот“.

Отне ми по-малко от пет седмици. През това време Ема и аз останахме при мама и по петнадесет часа на ден прекарвах пред маминия компютър и траках по клавиатурата, от която пръстите ми не можеха да се откъснат, защото думите струяха от тях.

Когато осъзна, че съм в плен на нещо голямо, майка ми пое грижата за Ема.

В дните, когато трябваше да ходи на работа (продаваше домакински престилки с надпис „Национален тръст“ на половин ден), взимаше Ема със себе си. А когато не работеше, тя и Ема заедно скитаха из полето, беряха диви пролетни цветя и ставаха (по нейните думи) „жени, които тичат подир овцете“. Оставяха ме насаме, за да пренеса историята от въображението си в компютъра.

Героинята ми бе жена на име Грейс — не особено изтънчено, но беше по-добре, отколкото да я кръстя Лъки (Lucky — Късметлийка. — Б. пр.) — и беше звездата на една сложна шестгодишна любовна история, която се развиваше на фона на ужасните неща, които не ни се случват.

Първата вечер прочетох какво бях написала на майка ми и Ема.

— Скъпа, очарователно е — каза мама.

— Мръсно — съгласи се Ема. — Гнусно.

— Направо е чудесно. Толкова жизнерадостно.

— Но ти си ми майка — възпротивих се аз. — Нужен ми е някой безпристрастен.

— Няма да те лъжа, миличка. Не съм от онези майки. Когато настоях да те прегледа лекар, не исках да бъда нелюбезна, само се тревожех за тебе.

— Разбирам.

— Между другото, Антон отново се обади. Ужасно много иска да види Ема.

— Не. Не бива да идва. Не трябва да го виждам. Лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.

— Не можеш да му отказваш правото да вижда собственото си дете, особено след като едва не загина. Лили, моля те опитай да не бъдеш такава егоистка.

Не ме беше грижа за Антон. Трябваше да мисля за Ема. Въпреки че приемаше скорошната травма с обичайната си самоувереност, да се среща редовно с татко си, беше жизненоважно за добруването й.

— Хубаво — промърморих като сърдит пубер.

Майка ми излезе от стаята, но скоро се върна.

— Пристига утре сутринта. Помоли ме да ти благодаря.