Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Стъкло — каза тя.

Излязох от колата и краката ми бяха така олекнали, та имах чувството, че плувам във въздуха. Измъкнах Ема от бебешкото й столче и тя също ми изглеждаше безтегловна. Късата й коса беше обсипана със стотици мънички парченца стъкло — задният прозорец се беше пръснал над главата й, но странното беше, че изглежда не беше ранена. Нито пък аз. Нищо не ни болеше, нямаше и капчица кръв.

Шофьорът на камиона ломотеше като луд.

— О, Боже — не спираше да повтаря. — О, Боже. Рекох си, че съм ви убил. Рекох си, че съм ви убил.

Измъкна мобилния си телефон и се обади — вика помощ, безучастно си помислих аз, държах Ема и гледах разбитата кола и разпръснатите навсякъде стълбове. Чувствах неотложна нужда да седна, така че се свлякох на тревата и придърпах Ема към себе си. Докато седяхме отстрани на пътя, изведнъж разбрах, че причината, че нямах и драскотина, не беше защото съм имала невероятен късмет, а защото всъщност бях мъртва. Ощипах се по ръката. Усетих нещо, но не бях сигурна. Ощипах и Ема и тя ме погледна изненадано.

— Извинявай.

— О, Лили — каза тя. — Не прави така.

Беше доста хладен ден — можех да видя дъха си, — но се чувствах съвсем удобно: леко замаяна, сякаш въздухът беше разреден, но извънредно спокойна. Взех Ема в прегръдките си, лицата ни се докоснаха и застанахме неподвижно, все едно позирахме за снимка. В далечината се чу вой на сирени, после пристигнаха хората от линейката и се затичаха към нас.

Това е, помислих си. Сега щях да видя как завързват безжизненото ми тяло към носилката и да почувствам как се рея на няколко метра над тях. Това, което не можех да разбера, бе дали и Ема е мъртва.

Насочиха към очите ми един дълъг фенер, увиха лентата на апарат за кръвно около ръката ми и ме обсипаха с глупави въпроси. Кой ден сме? Как е името на министър-председателя? Кой спечели наградата за поп идол? Човекът от линейката погледна смазаната кола и трепна.

— Имали сте невероятен късмет.

— Така ли — сега беше шансът ми да попитам. — Нима ми казвате, че не съм мъртва?

— Жива сте — отговори уверено той. — Но сте в шок. Не правете резки движения.

— Какви например.

— Отде да знам. Резки движения.

— Добре.

Закараха ни в болницата, стана ясно, че сме напълно здрави, което беше забележително, след което мама дойде, за да ни закара до дома си: идилична къщичка в едно идилично селце в периферията на земеделски район. Градината на мама граничеше с поле, на което пасяха три флегматични овце, а наоколо, като щастливо глупаче, подскачаше агънце.

Ема, като градско дете, се прехласна по първата овца, която вижда.

— Лошо куче — извика се тя, — ЛОШО куче!

После започна да лае — звучеше съвсем истински — и овцете се скупчиха край вратата и я загледаха, с глави, близо една до друга, с деликатно изражение.

— Влез вътре — повика ме мама. — Получила си ужасен шок, трябва да си легнеш.

Не ми се искаше да оставя Ема, дори да откъсна очи от нея, след като едва не я загубих. Но мама каза:

— Тук ще бъде на сигурно място. — И някак си й повярвах. Минути по-късно ме беше настанила в стая с дървени греди и тапети на рози. Потънах в меко легло с гладки памучни чаршафи. Всичко миришеше на чистота, спокойствие и сигурност.

— Трябва да се погрижа за колата на Ирина — възпротивих се аз. — Трябва да се свържа с Антон. И да се уверя, че наистина нищо лошо не се е случило с Ема. Но първо трябва да поспя.

В следващия миг беше сутрин и като отворих очи, видях мама и Ема в стаята ми, Ема правеше физиономии. Първото, което казах, беше:

— Вчера не умряхме.

Мама ми хвърли поглед в смисъл: „Не пред Ема.“ И ме попита:

— Как спа?

— Прекрасно. Ходих до тоалетната посред нощ, но не се блъснах в касата на вратата, че да получа мозъчно сътресение, от което до края на живота си да виждам двойно.

— Баща ти пътува насам от Лондон, иска сам да се увери, че си се изплъзнала от лапите на смъртта. Но няма да се събираме — бързо добави тя. Винаги така ми казваше, когато се виждаше с баща ми. — Трябва да позвъня на Антон.

— Не му позволявай да идва.

— Защо не?

— Защото не бива да правя никакви резки движения.

Тя се натъжи.

— Срамота е, че така стана между вас с Антон.

— Да — съгласих се аз, — но поне не съм го хващала облечен в червен корсет и черни чорапи да мастурбира пред огледалото на нощното ми шкафче.

— За какво, по дяволите, говориш? — намръщи се тя. И аз се намръщих.

— За нищо. — Нищо. Просто исках да й обясня колко е чудесно, че поне това не се е случило. Прекалено би усложнило отношенията ни, защото всеки път, когато го видех, щях да се разсмивам.