Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Лили — Антон беше изненадан да ме види. Не по-малко от мен. Винаги е бил слаб, но през седмиците, през които не го бях виждала, беше станал направо мършав. Не че имаше непосредствена опасност да се застрелям при вида му. (Ако не беше благородството на Ирина и вниманието й, щях да се чувствам ужасно.)

Ема се втурна в апартамента и след секунди чух началните ноти на „Книга за джунглата“.

— Не очаквах да те видя… — каза Антон. — Виж… — той бръкна в джоба на износеното си яке и ми подаде писмо. Обикновено ми носеше пощата, но чувствах, че това писмо е по-различно. — Това е от мен. Исках лично да ти го дам, за да съм сигурен, че си го получила. Може сега да не искаш да го прочетеш, но навярно по-късно ще го направиш.

— Добре — отговорих сковано, без да зная какво да правя. Исках да го прочета, но инстинктът ми подсказваше да не го правя. Ужасно разтърсена, че се срещнахме, се сбогувах, затворих вратата, влязох в спалнята си, оставих писмото на нощното си шкафче и реших да забравя за него.

Стоях до прозореца си на втория етаж, като все още чувствах как сърцето ми бие във всяка клетка от тялото ми, когато видях, че Антон излиза от сградата. Когато Ирина беше на пост, не си позволявах дори да го погледна крадешком, но днес правилото бе нарушено и аз останах, вгледана в него. Вървеше по тротоара, на няколко метра от входната врата, после спря и рамената му започнаха да се движат нагоре-надолу, сякаш се смееше.

Загледах се след него, за момент почувствах обида и се замислих за какво, по дяволите, се смееше? Да се срещнем лице в лице ужасно ме беше разстроило, но какво смешно намираше той? После с ужас осъзнах, че не се смееше, а ридаеше. Целият се тресеше от плач. Отстъпих ужасена назад и за момент ми се стори, че мъката ще ме убие.

Имах нужда от цялата вечер и четвърт шише водка, за да си възвърна равновесието. Но после се оправих. Разбирах, че неминуемо ще има болка. Антон и аз бяхме влюбени, бяхме създали дете и бяхме най-близки приятели от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо тъй съкровено не можеше да не бъде ужасен. Но някога в бъдещето болката щеше да стихне и Антон и аз отново щяхме да бъдем приятели. Само ми беше нужно търпение.

Знаех, че един ден животът ми коренно щеше да се промени; щеше да се изпълни с приятели, смях и цветове, с нови хора, носещи ми радост. Бях напълно уверена, че някога ще се превърна в напълно различен човек, ще имам други деца и друга работа и различен, по-подходящ дом. Нямах представа как ще премина от нищожния, безсмислен живот, който водех, към пълноценния и радостния, за който мечтаех. Но бях сигурна, че някога той ще дойде. Все още бях далеч от него и не исках да бързам.

Дотолкова бях станала пасивна, че дори не изпитвах вина, че се възползвам от щедростта на Ирина, която ми предоставяше жилището си и се грижеше за Ема. При нормални обстоятелства щях да съм напълно объркана, щях да кроя планове как да се изнеса колкото може по-бързо и да се чувствам като натрапник всеки път, когато вляза в апартамента. Налагаше ми се да взимам на заем пари — и дори не се срамувах. Тя просто ми ги подаваше, освен един път, когато се върнахме от парка. Помолих я:

— Ирина, не са ми платили още, можеш ли да ми дадеш малко назаем?

Тя отговори:

— Защо ти няма пари? Получила голям чек миналата седмица.

— Имах да връщам заеми, купих на Ема велосипедче, всички други деца имат, трябваше да я заведа да я подстрижат…

— И сега няма пари да я храниш — каза тя. После добави: — Ти мрази Антон, че неразумен с пари, но и ти не много умна.

— Не съм казала, че съм умна, просто и мен така са ме отгледали. Може би затова така се оплетохме с Антон.

Тя въздъхна и посочи една кутия от бисквити.

— Взимай колко трябва — след което ми подаде една картичка. — Поща за теб.

Погледнах и се изненадах: три мечки гризли, на фона на борови дървета. Изглеждаше, сякаш е пристигнала от Канада. Най-голямата мечка държеше сьомга в устата си, средната ловеше риба в реката, а най-малката се мъчеше да задържи някаква рибка с лапите си. Обърнах я и прочетох надписа: „Гризли край реката“. Но някой — с почерка на Антон — беше задраскал надписа и бе написал: „Антон, Лили и Ема вечерят“. За моя огромна изненада се чух да се смея.

Още пишеше: „Мисля и за двете ви, с обич: А.“

Бях изумена от духа на Антон; забавен, умен и смахнат, това бе от началния период на хубавите ни спомени. Най-сетне бях стигнала до момента, в който можех да се върна към спомените си, без да изпитвам отчаяние.