Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Само кажи какво искаш, Джоджо, и ще го получиш.

Но тя искаше само едно нещо: да промени миналото, Марк да беше гласувал за нея, а не за Ричи Гант.

Беше странно — знаеше, че е гневна заради него, но макар да чувстваше липсата му, сякаш й бяха ампутирали крайник, нямаше връщане назад. Всичко беше свършило.

Поразителното бе, че независимо, че постоянно я дебнеше, никога не й се наложи да говори с него или да го срещне. Определено така бе по-лесно за нея. Подозираше, че ако се бяха видели, тя щеше да капитулира. Ситуацията в момента беше толкова ужасна, че щеше да е трудно да устои да се върне в какавидата на предишния си живот, където беше в безопасност, където беше обичана.

Понеделник сутринта

Беше вторият й понеделник като агент на свободна практика. Чувстваше се уверена и обнадеждена, сякаш беше обърнала нова страница.

Телефонът иззвъня. Съпругата на Нейтън Фрей й съобщи, че новият агент на Нейтън е Ричи Гант.

По дяволите.

Беше й останал само един голям автор: Иймън Фарел.

Реши да се обади на Олга Фишър. Изминала бе цяла седмица, нямаше никаква вест от нея.

— Здравей, Олга. Подаде ли заявление? Кога ще дойдеш да работиш за мен?

— Не говори глупости. Естествено, че не съм подала заявление.

— Можеше да ми кажеш — изрече сърдечно Джоджо. — Мислех, че искаш да работим заедно.

— Но, мило момиче, цялата идея е така очевидно нелепа… как, за Бога, бих… О! — и с тон на раздразнение Олга приключи разговора.

Във вторник само двама от по-маловажните автори потвърдиха, че остават с нея.

Но сряда беше истински погром.

Когато включи компютъра си, я очакваше имейл от Иймън Фарел, който й съобщаваше, че си е намерил нов агент. Тя облегна чело на екрана. Свърши се. Последният й голям автор я беше зарязал.

След което телефонът иззвъня: беше Марк. Оставяше отчаяно, умоляващо съобщение всяка сутрин по това време. Но днес звучеше напълно нормално.

— Джоджо — каза той. — Вече ще престана да те безпокоя. Разтревожен съм, че не можахме да се сдобрим, никога не съм съжалявал повече за каквото и да било. Бяхме на милиметър от идеалната връзка, почти я бяхме постигнали, но мога да разбера, когато съм победен. Желая ти късмет във всичко. От сърце.

После затвори и тя почти усети как молекулите на телефона й се успокоиха след огромната работа, която в последно време бяха свършили.

Това не беше някакъв глупав номер от страна на Марк, за да я накара да промени решението си. Познаваше неговото мото; беше направил всичко, което бе по силите му, не бе получил желаните резултати, така че се оттегляше. Край на играта.

Всъщност, тя това и искаше. Нямаше намерение да се връща при него.

Но, сякаш отстрани, видя себе си, как седи в апартамента, в безрадостната февруарска сряда сутрин, след като най-близкият й приятел си беше отишъл, а кариерата й бе в развалини.

При тази гледка Джоджо плака толкова отчаяно и така дълго, че после едва можа да се познае в огледалото. Когато потопи лицето си в умивалника, пълен със студена вода, за да успокои червените подутини, й мина през ум да остане в банята и да се удави. За първи път на тридесет и три години разбра какво значи да искаш да се разделиш с живота.

За около секунда.

След това се стегна. Колеги? Кому са дотрябвали? Автори? Щяха да налитат с дузини. Друг като Марк? Колкото щеш. Светът бе пълен с тях.

Повече от седмица живях с убеждението, че между мен и Антон е свършено. Таях в себе си тази неприятна увереност, сякаш знаех, че под леглото ми има скрито смъртоносно оръжие — все още не говорехме за това, а и аз не смеех да предприема първата стъпка.

Убеждението ми, че времето ни е изтекло, доби нова тежест, защото вече се бях сблъсквала с нещо подобно, не в моя живот, а с майка ми и баща ми. Знаех, че най-лошото вече се е случило и продължава да се случва всеки ден. Антон и аз мислехме, че сме различни, че някак си сме имунизирани срещу несгодите на любовта, но в действителност не бяхме по-различни от обикновените хора — една двойка души, които не могат да останат сплотени, когато ги връхлетят тежки времена.

Както и да е, дълбоко бях изненадана от реакцията на Антон, когато му казах, че го напускам. Струваше ми се, че и той мисли като мен: че и двамата знаем, че всичко е свършило, но просто живеем ден за ден, докато настъпи подходящото време. През седмиците след преместването ни бяхме тъй мълчаливи един с друг, та искрено вярвах, че вече няма какво да си кажем. Убедена бях, че ще ме остави да си тръгна мълчешком, тъжно признавайки, че е жалко, че не успяхме да запазим семейството си, но при дадените обстоятелства е чудо, че сме останали заедно за толкова дълго.