Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Отворих очи. Така не ставаше. Стига толкова фантазии. Не беше възможно да отида в Лондон, да направя предложение на Джоджо и Антон и да съсипя Лили. Почти бях разочарована от себе си — каква съм отмъстителка. Едно беше да си мечтая как отивам в работата на Колет и я правя за смях на паркинга на компанията. Но подобни фантазии за отмъщение — възможно ли е някой наистина да ги осъществи?

Само ако си много, много особен. Ако живееш живота си като в сценария на „Далас“. Отмъщението вече не ме блазнеше. Не съм такъв човек. Била ли съм някога? Или просто съм простила на Лили?

Дори да се насилех да се пазаря с Джоджо и Антон, те или щяха да ми се изсмеят, или да ми кажат да се разкарам.

Колко жалък трябва да е човек, който би се радвал да си върне гаджето, като му помогне да съживи кариерата си? Все едно да го купи.

Джоджо още чакаше от другата страна на линията да й отговоря.

Казах:

— Джоджо, не се тревожи, оставам с теб. Има само едно нещо, като спомена „Джери Макгуайър“…

Включих радиото си, търсейки станция с рап. Еминем, това щеше да свърши работа. Увеличих звука до оглушителни децибели.и извиках:

— Джоджо, за майтап, ще извикаш ли „Покажи ми парите“?

Поколеба се, явно не беше в настроение.

— Какво пък, по дяволите. ПОКАЖИ МИ ПАРИТЕ.

— Поздравления — казах с телефон, долепен до ухото ми. — Продължаваш да ми бъдеш агент.

Кабинетът на Джим Суийтмън

— Джим — попита Джоджо, — сериозна ли е новата ти връзка?

Той изглеждаше изненадан, дори подозрителен.

— Да, предполагам.

— И няма начин да си промениш решението по отношение на мен?

Той отговори предпазливо:

— Не искам да те обиждам…

— Това „не“ ли означава?

— Точно така.

— Отлично!

— Защо?

— Бих искала да ти предложа работа.

— Моля?

— Да, като мой служител, който отговаря за медиите. Какъв шанс, мислиш, имаме да привлечем Олга да работи като специалист по правата за чужбина?

— Джоджо, аз, виж, не…

— Помисли си — каза тя. — Ще делим по равно. Ще спечелим състояние.

Тя стана да си тръгва и той извика подире й:

— Джоджо, искам да поговорим за нещо друго.

— Какво?

— Не знам дали все още се интересуваш от книгата на Джема Хоган? „Пътешествие към дъгата“? „Ай-Кон“ искат да сключват договор с Би Би Си и Клоуи Дру.

— Естествено, че се интересувам. Джема е все още мой автор.

— Чух на обяд, че Клоуи имала проблеми с алкохола и смъркането. Постъпила в клиника. Обадих се на няколко места, за да съм сигурен.

— Кажи ми, че не истина.

— Съжалявам, Джоджо.

— Значи договорът се отменя?

— Определено. Клоуи беше централната фигура. Без нея Би Би Си няма да събере екип за снимките. Никой не иска да работи с пияници, дори и с бивши. Застрахователите не искат да имат нищо общо с нея.

Странното е, че по-малко от час, след като се обади Миранда Инглънд, Джоджо ми позвъни, за да ми съобщи, че основава собствена фирма и ме помоли да й остана клиент. Когато успях да събера смелост и да я попитам защо не ме е потърсила по-рано, ми обясни, че всичките й други автори вече имали договори.

— Исках да знам, дали идваш с мен, за да направя необходимото.

Аз, за разлика от останалите, бях лесна за организиране, нямах договор, за който да се тревожи.

— Но ако решиш да напишеш нова книга, донеси ми я и ще видим какво можем да направим.

По-късно същия ден Антон разбра, че Клоуи отново била в криза — носеха се слухове, че била свързана с алкохол. Тя бе основната фигура за снимките на „Пътешествие към дъгата“, без нея Би Би Си не проявяваха интерес и нямаше да сключат договор.

Би трябвало да съм щастлива. С Антон бяхме в безопасност, нали?

За нещастие не. Срещата на Антон с Джема, или поне с книгата й, разкри до каква степен са се влошили нашите отношения.

Фактът, че още едно рисковано начинание на Антон се бе провалило, ме убеди, че животът ми с него винаги ще бъде финансова въртележка. Не можех да живея така. Дължах на Ема известна стабилност.

Същата вечер отидох да навестя Ирина в красивия й нов апартамент. Първо поговорихме за гримове и помади, но като изчерпахме темата, подхвърлих:

— Антон и аз възнамеряваме да се разделим.

Мнозина биха възкликнали:

— Какво? Ти и Антон! Та вие сте родени един за друг! Навярно преминавате през лош период!

Но Ирина замислено издиша няколко кълбета дим и сви рамене:

— Товай природата на любовта.

Феноменалният й песимизъм ми беше като пример и поощри собствения ми песимизъм, с който сега подхождам към всеки аспект от живота си. Тя ми даде възможността да осъзная пълния си провал. Нямаше място за фалшив оптимизъм, който да потуши безнадеждността. Ирина ме накара да прогледна. Чух се да казвам: