Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Не искам да имам нищо общо с това.

Но когато се помъчих да смъкна големия куфар от гардероба, промърмори:

— За Бога, не се самоубивай — и се пресегна да го свали.

Но нямаше как. Продължаваше да ме уговаря да не го правя, чак до последната минута. Дори докато влизах в таксито, каза:

— Лили, това е само временно.

— Не е временно — погледнах го в очите. Трябваше да го разбере. — Моля те, свиквай, Антон, защото е завинаги.

После колата потегли, отнемайки ме от живота му, и зная колко ужасно звучи, но за първи път, откакто го срещнах, се почувствах чиста.

От прекалено дълго време живеех с вина към Джема. Да се освободя от нея, ми донесе неописуемо облекчение и почти от секундата, в която напуснах Антон, животът ми започна да се подобрява — свързах се с една агенция и започнах да преписвам текстове у дома. Това беше знакът, от който се нуждаех.

Апартаментът на Ирина беше голям и тих. Работех сутрин, докато Ема бе на детска градина, и вечер, когато си легнеше. Не ми липсваха и помагачи: татко и Попи често идваха на гости, а Ема и Ирина се разбираха чудесно. Навярно славянската четвъртина на Ема реагира на славянското у Ирина и последната използваше кръглото лице на Ема за палитра, на която може да опита последните продукти на „Клиник“. Опитах се да попреча на Ирина, но нямаше как да не отстъпя пред страстните й молби. При нея всичко беше страстно.

Харесвах новия си живот. Беше спокоен, лишен от драматисзъм, не се случваше кой знае какво. Никога не срещах никакви съседи по тихите стълбища; сякаш никой не живеше в сградата.

Дори непредвидимото време сякаш реши да ме успокои. Безцветни небеса и мек, спокоен въздух не изискваха никакъв ответ от мен. Когато отивахме на разходка в намиращия се наблизо Риджънт Парк, не чувствах нищо.

Нямах никаква надежда за творчество. След поредицата от провали не ми се пишеше нищо и бях напълно доволна да преписвам статии и брошури. Нито имах големи планове, нито някаква представа за бъдещето, единственото, което исках, бе дните да минават. Харесвах малките неща в живота. Доскоро всичко се извършваше в голям мащаб — издавах романи, купувах и губих дом. Сега се радвах, че се е смалило до размера на хапка.

Антон беше прав за едно нещо: ядосана му бях, че е така безтговорен към парите. Но откакто го оставих, сякаш някой друг започна да използва моя гняв; знаех, че е там, че ми влияе, чувствах го. Но преди всичко чувствах радостта, че съм се оставила на съдбата си.

Не всеки ден беше лесен. Имаше няколко ужасни моменти, например когато Катя, приятелката рускиня на Ирина, ни дойде на гости, водейки със себе си едно красиво момченце с кафяви очи, само на шест месеца. Казваше се Войчех и дори приличаше на Ема. Това ме накара да се замисля за всички деца, които Антон и аз никога нямаше да имаме. Братята и сестрите, които Ема имаше в някаква паралелна вселена, които никога нямаше да видим. Това породи ужасно чувство у мен, но преди тъгата изцяло да ме обладае, Катя каза на Ема:

— Това дите има ного хубава кожа — и опасенията ми се разсеяха.

Минаваха ден след ден, нищо не се променяше, не можех да ги различа един от друг. Не се и замислях за бъдещето, като изключим Ема. Постоянно я наблюдавах, безпокоях се дали се развива нормално. Не подмокряше леглото си, но от друга страна, все ощей слагах пелена. Понякога, когато чуеше Ирина да отключва вратата, отваряше широко очи и продумваше:

— Антон?

Но като изключим това, всичко вървеше нормално.

Беше здраво малко същество и навярно физическата й сила говореше за емоционална издръжливост. Трябваше да призная, че определено не даваше признаци, че е притеснена да живее без баща. Но се опасявах, че трупа всичко в себе си и то ще избликне, когато стане на тринадесет. Може би щеше да започне да краде от магазините или да диша лепило.

Утешавах се, че съм направила, каквото смятах, че трябва и е най-добре за нея и установих, че майчинството носи със себе си постоянно чувство за вина.

Въпреки че живееше отделно от него, Ема често виждаше Антон. През повечето дни той я водеше в парка, понякога през уикендите тя оставаше да спи при него. След първите му посещения, когато очите му бяха тъжни и нещастни, вече не понасях да го виждам и попитах Ирина не може ли тя да му предава Ема и да бъде вкъщи, когато я връща. За моя голяма радост, тя се съгласи. Това споразумение продължи, докато една вечер, може би три седмици след като го бях напуснала, Ирина беше в банята и се наложи аз да отворя вратата, за да взема Ема.