Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

През целия ден се чувствах щастлива.

Няколко дни по-късно в пощенската кутия пристигна картичка със снимка на Бърт Рейнолдс, с много елегантен и привлекателен вид. Антон пишеше: „Видях го и си спомних за теб.“

Отново се засмях и се обнадеждих за бъдещето.

Започнах с нетърпение да очаквам картичките и скоро пристигна нова, този път с китайска ваза с изящни рисунки на хора, държащи чашки. Надписът гласеше: „Ваза от династията Минг, изобразяваща чаена церемония.“ Антон я беше задраскал и написал: „Антон, Лили и Ема през 1544 година, пият по чаша чай след цял ден изнурително пазаруване.“ Като погледнах наново, ми се видя, че между фигурите имаше пазарски чанти.

Обърнах се към Ирина и казах:

— Днес, когато Антон дойде за Ема, мисля, че ще се справя.

— Много добре.

Същата вечер, когато му отворих вратата, Антон дори не се изненада. Само възкликна:

— Лили! — сякаш се радваше да ме види. Изглеждаше много по-добре в сравнение с предишната ни среща, ни най-малко не бе мрачен или съсипан. Ореолът на жизненост и веселост се бе възвърнал; явно бе превъзмогнал раздялата, както и аз.

— Къде е Ирина? Какво става с нея? — попита той.

— Нищо. Виж… знаеш ли… мисля, че съм готова… време е… Антон, благодаря ти за картичките, много бяха забавни, накараха ме да се смея.

— Чудесно. И аз се радвам да те видя, защото искам да ти дам това.

Подаде ми плик, който ми напомни вината, че не прочетох онова писмо, което все още стоеше на нощното ми шкафче.

— Какво е това?

— Пари — отговори той. — И то много. Върнах се към рекламите. Парите с лопата да ги ринеш.

— Наистина ли? — това беше нов знак, че по-добре се справяме, когато сме разделени.

— Купи на себе си и на Ема нещо хубаво. Четох във вестниците, че „Ориджинс“ са създали нов парфюм — и не забравяй и на себе си да купиш нещо!

Блясъкът се бе върнал в очите му и почувствах, че му се радвам истински и смехът ми прераства в желание да го прегърна. Тогава се въздържах, но това нямаше да продължава дълго. Скоро щяхме да се прегръщаме като приятели.

Струваше ми се, че никога няма да преживея Оуен, а това не бе добре. Много ми беше хубаво да се усещам дълбоко нещастна. Но една сутрин се събудих и за моя изненада се чувствах прекрасно. Всъщност мина известно време, докато разпозная чувството, защото го бях забравила.

Внезапно погледнах на историята с Оуен под съвсем различен ъгъл: беше дошло време да се върне на собствената си планета, планетата на младия мъж, където Лорна го чакаше.

И бях готова да осъзная какво странно нещо е времето: той скъса с мен в деня, когато се върнах у дома. Сякаш някой го беше изпратил да бъде до мен, докато имах нужда от него. Обикновено не вярвам в милостивия Бог (най-често не си давам труда да вярвам в какъвто и да е бог), но това беше чудо. Престанах да мисля колко ми липсва, вместо това бях благодарна, че го имах, когато трябваше.

Е, все още бях малко унила, но не можех да повярвам в собствената си промяна — все едно бях прекарала краткотраен грип. Когато си налегнат от мъка, ти се струва, че ще продължи до края на света, след което се събуждаш един ден, напълно здрав и нормален.

За да поприказвам с някого, се обадих на Коуди да се срещнем да пийнем по нещо и, какъвто е благороден, веднага се съгласи.

— Обещавам, че няма да плача — последния път бях казала същото.

— Ще отидем на някое място в предградията, просто за всеки случай — предложи той и час по-късно, в някакъв незнаен бар в Блекрок, споделих новото си духовно състояние.

— И това ли ти е проблемът?

— Страх ме е, че съм прекалено повърхностна — отвърнах.

— Да го забравя толкова бързо. Миналата седмици, дори преди два дни, бях съсипана, а сега се чувствам прекрасно. Липсва ми, но не ми се къса сърцето.

— Изплака си сълзите за една година. Все пак не само за него си тъгувала. Спомни си Юджийн.

— Кой Юджийн?

— Фърлонг. — Беше един от най-изтъкнатите психиатри, даваха го често по телевизията. — Казва, че това е закъсняла реакция, защото тъгуваш за баща си.

— Но баща ми се върна.

— Именно. Така организмът ти се предпазва.

— Не виждам никакъв смисъл.

Коуди сви рамене.

— Съгласен съм. Големи глупости са. Предпочитам да мисля, че си вятърничава.

Така и не започнахме работа с Антон по филма върху „Пътешествие към дъгата“. Нещо стана с актрисата и договорът отпадна. Бях разочарована — но само защото това щеше да се отрази добре на книгата, а и щеше да е забавно да облека разголена рокля и да се появя на премиерата — а не защото щях отново да се сближа с Антон. В крайна сметка, измъкнах се от дупката, в която се бях свряла, и изпитах огромно облекчение.