Марша Кенъм - Сърце в опасност

— Да не си въобразяваш, че досега не съм близвала алкохол? В Роузууд Хол бях свикнала с благородно бургундско, а не с вашето разредено винце — подразни го Катрин, въпреки че сама не си вярваше.

— В такъв случай тъгуваш по бургундското дори повече, отколкото по своя галантен старши лейтенант — ухили се Алекс. И той не беше съвсем трезвен и непрекъснато се улавяше, че наднича в деколтето й, притиска я по-плътно към себе си, отколкото е необходимо.

Тя се дръпна възмутена и намери като по чудо пътя към кулата. Алекс си запали пура и заизкачва стълбата след нея.

Спалнята й бе осветена само от синкаво лунно сияние.

— Диърдри! Диърдри! Майчице Богородичке, къде се е дянало пак това момиче?

— Не мога ли аз да ти услужа?

Катрин хвърли яростен поглед към нажежения край на пурата.

— Можеш да ми спестиш тази отвратителна смрад и да запалиш свещ. — А когато той продължи да стои неподвижен на прага, добави след малко с въздишка: — Моля те…

Миг по-късно бяха запалени всички свещи в стаята и тя въздъхна облекчено.

— Благодаря.

— Няма защо. Трябва аз на теб да благодаря.

— За какво?

— Задето се престори, че между нас всичко е наред. Мога да си представя как се чувстваше по време на политическата дискусия.

Тя го погледна недоверчиво. С този човек никога не знаеше дали иска да й направи комплимент или да я оскърби.

— След тази вечер всеки що-годе топлокръвен мъж само ще ми завижда — продължи Алекс, а черните му очи я оглеждаха от глава до пети. — Наистина си очарователна.

Ласкателства? Комплименти? Катрин не знаеше какво да мисли.

— Благодаря, че ме придружи — измърмори тя. — Сега вече ще се оправя и сама.

— Съвсем сигурна ли си? Чудесно се справям с дамски дрехи… и след като камериерката ти я няма…

Тъмните очи се бяха втренчили в бюста й и гореща вълна заля Катрин, защото си спомни какво си позволи той следобеда. Дали не искаше да събори пак защитните й бариери?

— Уверявам ви, сър Камерън — каза тя хладно, — че не се нуждая от помощ.

Алекс се поклони.

— Исках само да бъда мил… Та, ако промениш решението си, стаята ми е точно отсреща.

— Ако променя решението си, веднага ще се хвърля от прозореца и ще се оставя на вятъра той да ме съблече.

— Чудесно хрумване, но малко мелодраматично, както винаги… Лека нощ!

Веселият смях на Аликзандър заглъхна в коридора. Защо това проклето женище му замъглява непрекъснато ума? Катрин Ашбрук е глезена, горда, нафукана и упорита като десет мулета, тя непрекъснато го дразни, смята се за неотразима и си въобразява, че е имунизирана срещу примитивни инстинкти, каквито са плътските желания. Но от време на време ледената фасада се пропуква и тогава той долавяше, че тя има нужда от закрила и би желала да се опре на нечие силно рамо. На неговото?

Не! Той все още беше във властта на мъчителните си спомени. Дори след толкова години не можеше да надмогне чувството за вина. Ако не го беше обикнала, Ани можеше да е жива. Никой нямаше да я изнасили и убие, ако Кембъловци не знаеха, че любовта към Ани е Ахилесовата му пета. Не, не искаше никога, никога вече да е толкова раним…

Алекс изведнъж се усети уморен до смърт. Откакто се върна в Акнакери, не беше мигнал, и най-съкровеното му желание беше да вземе гореща вана и да спи двайсет и четири часа. Въздъхна и влезе в стаята си, но след няколко крачки спря като вцепенен.

Тя лежеше на кревата му, разперила червената си коса като ветрило върху възглавницата. Дрехите й бяха пръснати по пода, а тънката копринена риза, по която беше останала, не прикриваше нищо от чаровете й.

— Искаш ли чаша уиски? — изгука засмяна Лорън и посегна към шишето на нощното му шкафче. — Видът ти подсказва, че май имаш нужда от него.

Без да изчаква отговор, тя наля и му протегна чашата. Алекс я пое автоматично, загледан в пищния й бюст и силно се изкашля.

— Смея ли да попитам какво търсиш в моето легло?

Лорън присви устни и му хвърли сластен поглед.

— Нали ме покани…

— Канил съм те?

— И бих казала, неведнъж. Впрочем само очите ти говореха, но на масата друго едва ли беше възможно.

— Ти си хубава жена, Лорън, и деколтето ти беше главозамайващо. Естествено беше да надничам в него, но без каквато и да било задна мисъл.

— Хъм… — Лорън коленичи на ръба на леглото, разкопча сребърната брошка и смъкна наметалото от рамото му.

— Аз съм женен — напомни й той.

— Знам… Но защо тогава не спите с жена си в едно легло? — Пръстите й разкопчаха чевръсто жилетката му и погалиха широките гърди. — Добре зная от какво имаш нужда…