Марша Кенъм - Сърце в опасност

— Аз съм се клел във вярност на крал Джеймс — възрази Доналд — и ако ме призове да се бия за него, ще го сторя, и то до последна капка кръв.

— Това го знаем всички — наведе се бързо напред Джон. — Но не твоят крал те моли да рискуваш не само собствения си живот, но и този на още хиляда смели мъже! Иска го онзи глупав хлапак, напуснал Италия без разрешението на баща си. На своите 24 години той мечтае за власт и слава, без да е наясно, че пътят към тях е постлан с кръв и трупове.

— Да, той е млад и напорист, но желанието му е само да помогне на баща си да получи онова, на което има право.

— По дяволите, той иска война! — Джон се огледа с горчивина наоколо си. — Война, която ще е катастрофална за Шотландия.

— Една разделена Шотландия — измърмори потиснато Доналд. — Клановете ще се окажат от двете страни на барикадата и ще поведат гражданска война, вместо да нападнат с обединени сили англичаните… Една война днес би унищожила всичките ни мечти за независим шотландски парламент.

— Можеш да погребеш тези мечти, ако принц Чарлз не се завърне час по-скоро в Италия — намеси се Алекс, който дотогава беше мълчал. — Достатъчно е шепа кланове да застане зад него, и Англия ще има вече чудесен повод да ни нападне. Гарнизоните във форт Уилям и форт Джордж веднага ще бъдат засилени и войската ще бъде дислоцирана на Север.

— Принцът обеща, че английска армия ще се сражава на наша страна.

— По време на пътуването ми през Англия не забелязах и следа от подобна армия — каза сухо Алекс. — За сметка на това там гъмжи от фанатици, които насъскват населението. Убеждават ги, че голи, кръвожадни пещерни хора искали да нападнат Англия, да изнасилват жените им и да принесат децата им в жертва на друидите. — Той погледна втренчено Катрин през масата. — Никой не ще може да ги убеди, че ние искаме да живеем в мир, но без чуждестранни завоеватели, които смятат, че са взели цивилизацията под аренда само за себе си.

Тя не можеше да повярва, че тук се разисква толкова открито за едно въстание. Какво би казал Хамилтън Гарнър, ако беше тук с яркочервения си кител и белия панталон? Сигурно щеше да обясни на тези фантазьори колко смешни са плановете им за инвазия. Какво можеше да сторят шепа яковисти срещу събраното в юмрук могъщество на английските драгуни?

Хамилтън! Къде ли е той сега? Дали се е съвзел от раната или са възникнали усложнения — инфекция, треска или нещо още по-лошо? Защо не дойде да я освободи? И защо Деймиън не я последва? Беше оставила толкова бележки във всички странноприемници, че беше невъзможно Алекс да ги е намерил до една. Можеше ли доскоро да си представи, че нито Хамилтън, нито Деймиън няма да пожелаят да й се притекат на помощ?

Сега беше вече твърде късно… Беше пленничка в тази средновековна крепост. Наистина, държаха се с нея учудващо мило, но тук тя би си останала завинаги чужденка. Чужденката… англичанката. Щяха да следят всяка нейна крачка, а бягство щеше да е просто невъзможно.

На какво се смееха сега? Тя погледна към Алекс и очите й останаха приковани към чувствените устни, които й бяха доставили такова удоволствие…

Катрин понечи да посегне към чашата с вино и за малко не я събори. Червено петно се разля върху снежнобялата покривка.

— Господи, колко съм несръчна — прошепна тя смутено.

— Не се притеснявай — усмихна й се Доналд. — Навярно си капнала. Радваме се, че въпреки това участваш в малкото ни тържество. Бях посъветвал Алекс да те остави да си отспиш.

— Тя настоя да слезе за вечерята. — Беше гласът на Алекс и той се озова изведнъж зад стола й.

— Да, аз… аз наистина съм малко уморена.

— Съвсем естествено е — надигна се Мойра угрижено. — Извини ни, моля те, че не се съобразихме с теб. Алекс, трябва веднага да я заведеш да си легне.

Алекс отмести стола й, но докато ставаше, тя се препъна в полите на роклята си и той обгърна кръста й със стоманена ръка. Тя се остави неохотно да я води през залата, докато не излязоха от полезрението на гостите му.

— Излишно е да ме придружаваш — заяви на стълбата. — Не искам да ти развалям вечерта.

— Много мило от твоя страна, но предпочитам да съм сигурен, че ще се озовеш в собственото си легло.

Тя залитна и спря.

— Не мислиш, надявам се, че съм пияна.

Алекс сподави с мъка усмивката си. Зениците й бяха неестествено разширени, бузите й пламтяха, тя едва се държеше на крака.

— Трябваше да те предупредя, че виното, от което Арчи ти наливаше така щедро, не е безобиден гроздов сок.