Стивън Кинг - Нона

Тя ме караше да се чувствам благороден.

Може би сега вече разбирате полека-лека нещата. Защо я сънувам. Защо продължавам да съм омаян от нея, въпреки угризенията и погнусата. Защо я мразя. Защо се плаша от нея. И защо дори сега продължавам да я обичам.

От Августа до Гардинър разстоянието беше само десет-дванадесет километра и ние го изминахме за няколко минути. Стисках вдървено пилата за нокти до себе си и гледах големите отражателни знаци, на които пишеше ОТБИЙТЕ В ДЯСНО ЗА ОТКЛОНЕНИЕ 14, които просветваха в нощта. Луната се бе скрила и бе започнал да прехвърча сняг.

— Жалко, че не пътувам по-нататък — каза Бланшет.

— Наистина жалко — каза Нона топло, а аз усещах яростта й да вие и да се забива в плътта под черепа ми, като дрелка. — Оставете ни преди отклонението.

Той продължи, спазваше ограничението на скоростта от петдесет километра. Знаех какво ще направя. Имах чувството, че краката ми се бяха превърнали в топло олово.

В началото на отбивката високо горе светеше лампа. Наляво виждах светлините на Гардинър на фона на сгъстяващите се облаци. Надясно всичко беше потънало в мрак. Нямаше никакво движение в двете посоки.

Слязох. Нона се плъзна навън по седалката, като се усмихна за последно на Норман Бланшет. Не се тревожех. Тя режисираше пиесата.

Бланшет ни се хилеше с една вбесяваща, свинска усмивка, облекчен, че се е отървал от нас.

— Е, добре, лека но…

— О, чантичката ми! Не тръгвайте с чантичката ми!

— Аз ще я взема — казах аз. Наведох се обратно в колата. Бланшет видя какво имам в ръката си и свинската усмивка на лицето му замръзна.

Сега се появиха светлини, но вече беше твърде късно, за да се спре. Нищо не можеше да ме спре. С лявата си ръка взех чантичката на Нона. С дясната си ръка забих пилата в гърлото му. Той изблея веднъж.

Слязох от колата. Нона махаше на идващата отсреща кола. Не виждах каква е в тъмнината и в снега. Различавах само двата ярки кръга на фаровете. Клекнах зад колата на Бланшет, като поглеждах през задното стъкло. Гласовете почти се губеха в рева на вятъра.

— …проблеми, госпожице?

— …татко… вятър… инфаркт! Бихте ли…

Заобиколих зад корпуса на колата на Бланшет, приведен на две. Сега вече ги виждах. Нежният силует на Нона и една по-висока фигура. Виждаше се, че са изправени до един пикап. Те се обърнаха и приближиха до прозореца на шофьора, където Норман Бланшет беше паднал върху волана, с пилата на Нона забита в гърлото му. Шофьорът на пикапа бе младо момче, приличаше на служещ във Военновъздушните сили. Той се наклони навътре. Аз застанах зад него.

— Боже, госпожице! — каза той. — Този човек е в кръв! Какво…

Заклещих гърлото му с лакътя си. Дръпнах го силно назад. Главата му се удари в горната част на вратата и се чу кухо „хък“! Той се отпусна в ръцете ми.

Тогава можех да спра. Той не беше видял Нона много добре, а мен въобще не беше ме видял. Той беше един натрапник, който си пъха носа навсякъде, който ни пречеше, опитваше да ни навреди. Бяха ми омръзнали хората, които се опитваха да ни навредят. Удуших го.

Когато свърших, вдигнах очи и видях Нона, осветена от пресичащите се светлини на фаровете, лицето й бе гротескна маска на омраза, любов, триумф и радост. Целунахме се. Устните й бяха студени, но езикът й бе топъл. Зарових пръсти в тайните пещери на косата й, а вятърът свиреше край нас.

— Сега оправи нещата — каза тя. — Преди да е дошъл някой друг.

Оправих всичко. Отгоре-отгоре, но толкова ни стигаше. Да спечелим още малко време. След това нямаше да има значение. Щяхме да сме в безопасност.

Тялото на момчето беше леко. Хванах го с две ръце и го пренесох през пътя, после го прехвърлих през парапета. Тялото му тежко полетя надолу, претърколи се като парцаленото плашило, което господин Холис ме караше да слагам на царевичната нива всеки юли. Върнах се, за да взема Бланшет.

Беше по-тежък и от него бликаше кръв като от заклано прасе. Опитах се да го вдигна, но залитнах три стъпки назад, той се изплъзна от ръцете ми и падна на пътя. Обърнах го по гръб. Падналият сняг бе полепнал по лицето му и то се бе превърнало в скиорска маска.

Наведох се, хванах го под мишниците и го помъкнах към канавката. Краката му оставиха две следи. Хвърлих го и видях как се претърколи надолу по склона, с ръце над главата. Очите му бяха широко отворени, втренчени в снежинките, които падаха в тях. Ако снегът продължаваше да вали, те щяха да се превърнат в едва забележими хълмчета в снега, преди да пристигнат снегорините. Пак прекосих пътя обратно. Нона вече се беше качила в пикапа. Виждах бледото петно на лицето й, тъмните дупки на очите й, но това беше всичко. Качих се в колата на Бланшет, сядайки върху поточетата кръв, които се бяха се стекли върху изкуствената материя на калъфа на седалката и я закарах, на резервното платно. Изгасих фаровете, включих аварийните светлини и слязох. За всеки преминаващ оттук, щеше да изглежда така, сякаш това е някой шофьор, на когото се е появила повреда в двигателя и той е отишъл до най-близкия сервиз. Много бях доволен от импровизацията си. Сякаш цял живот бях убивал хора. Върнах се при пикапа, качих се на мястото на шофьора и го насочих към будките на платената част от магистралата.