Стивън Кинг - Нона

— Престани да ми се мотаеш — каза той. — В противен случай ще ти размажа физиономията.

Той излезе. Всички гледаха към мен и на мен ми се искаше да потъна в земята, докато не забелязах, че по лицата им има някакво злобно възхищение. Така че аз се изтупах, невъзмутим и продължих да играя. Няколко момчета се изредиха и ме потупаха по гърба, преди да си тръгнат, без да кажат нито дума.

В единадесет, когато затваряха заведението, Били ми предложи да ме закара у дома.

— Ако не внимаваш, ще пострадаш.

— Не се тревожи за мен — казах аз.

Той не отговори.

Две или три вечери след това, Бетси дойде сама около седем. Имаше и още едно момче, един очилатко на име Върн Тесио, който бе изключен от училище преди две години. Почти не го забелязвах. Той беше по-незабележим дори от мен.

Тя се приближи до мен, достатъчно близо, за да мога да усетя аромата на сапун и чистота, който идваше от кожата й. Той ме замайваше.

— Чух за това, което ти направил Ейс — каза тя. — Не ми е позволено да разговарям повече с теб, и няма да го направя, но имам нещо, което ще оправи нещата. — Тя ме целуна. После излезе толкова бързо, че не бях успял да сваля езика си от небцето. Зашеметен се върнах към играта си. Дори не забелязах Тесио, който излязъл. Не виждах нищо друго, освен тъмните й очи.

Така че късно същата нощ завърших на паркинга с Ейс Мерил и той ме би до спукване. Беше студено, мразовито, и накрая започнах да хълцам, без да се интересувам кой ме гледа или слуша, а това бяха всички. Единствената електрическа крушка ни гледаше безмилостно. Не успях да го ударя нито веднъж.

— Добре — каза той и клекна до мен. Дори не беше се задъхал. Извади нож с автоматично острие, натисна хромираното копче и той изщрака. Осемнадесет сантиметра сребърно острие, обляно от лунната светлина, се появи на бял свят. — Ето това ще получиш следващия път. Ще си издълбая инициалите на топките ти. — После се изправи, ритна ме за последен път и си тръгна. Аз продължих просто да лежа още десет минути, целият се тресях върху скованата кал. Никой не дойде да ми помогне или да ме потупа по гърба, дори и Бил. Бетси не се показа, за да оправи нещата.

Накрая се изправих сам и се прибрах вкъщи на автостоп. Казах на госпожа Холис, че някакъв пиян ме е качил в колата си и после е излязъл от пътя. Повече никога не се върнах в боулинга.

Разбрах, че скоро след това Ейс оставил Бетси, и от този момент нататък тя тръгна надолу с непрекъснато увеличаваща се скорост — като камион без спирачки. Пътьом хвана трипер. Били каза, че я видял една вечер в Люистън, да досажда на мъжете, за да й купят по някое питие. Каза, че била изгубила повечето си зъби и носът й бил счупен. Каза ми, че никога не бих я познал. Дотогава вече не ми пукаше.

Пикапът нямаше зимни гуми и докато стигнем до отклонението за Люистън, колата вече бе започнала да поднася по прясно навалелия сняг. Трябваха ни четиридесет и пет минути, за да изминем тридесетина километра. Мъжът на изхода на магистралата пое пътната карта и шестдесетте ми цента.

— Хлъзгаво пътуване, а?

Никой от нас не му отговори. Приближавахме към целта на пътуването си. Ако нямах безсловесния контакт с нея, бих могъл да го кажа само по начина, по който тя седеше на прашната седалка на пикапа, ръцете й здраво сключени над чантичката й, очите й вперени право напред в пътя със свирепо постоянство. Усетих как през тялото ми преминава тръпка.

Тръгнахме по път 136. Нямаше много коли. Вятърът се засилваше и снегът валеше още по-силно. От другата страна на Харлоу Вилидж задминахме голям Буик Ривиера, който се бе плъзнал и обърнал на една страна върху бордюра. Аварийните му светлини примигваха и пред очите ми се появи колата на Норман Бланшет. Сега сигурно е засипана със сняг, просто зловеща купчина в тъмнината.

Шофьорът на Буика се опита да ме спре, но аз минах край него без дори да намаля скоростта, изпръсквайки го с мокър сняг. Чистачките ми бяха натежали от сняг и аз протегнах ръка през прозореца и почуках тази, която беше от моята страна. Част от снега падна и виждах малко по-добре.

Харлоу бе призрачен град — всичко бе притъмняло и затворено. Дадох мигач, за да завия надясно по моста към Касъл Рок. Задните колела искаха да се изплъзнат изпод мен, но аз овладях поднасянето. Горе пред мен отвъд реката виждах сградата на Младежката Лига на Касъл Рок. Изглеждаше затворена и самотна. Изведнъж почувствах, че съжалявам, че съжалявам затова, че е имало толкова много болка. И смърт. Точно тогава Нона проговори за първи път след отклонението за Гардинър.