Стивън Кинг - Нона

Но не можех да се спра. Отидох до тази врата, защото трябваше да го направя. Мозъчният телеграф продължаваше да работи и усетих, че приема ликуване — ужасно, лудо ликуване — и триумф. Посегнах с трепереща ръка към вратата. Тя бе покрита със зелен огън.

Отворих и видях какво има вътре.

Беше момичето, моето момиче. Мъртво. Очите й празно се взираха в октомврийската гробница, в моите собствени очи. Миришеше на откраднати целувки. Беше гола и беше разрязана от гърлото до чатала, цялото й тяло бе превърнато в утроба. И вътре живееше нещо. Плъховете. Не можех да ги видя, но ги чувах как шумолят вътре в нея. Знаех, че след миг сухата й уста ще се отвори и тя ще ме попита дали обичам. Отстъпих назад, цялото ми тяло беше изтръпнало, съзнанието ми се носеше на тъмен облак.

Обърнах се към Нона. Тя се смееше, протягаше ръце към мен. И изведнъж в съзнанието ми просветна и разбрах, разбрах, разбрах. Последният изпит. Последна матура. Бях го издържал и бях свободен!

Обърнах се към вратата и, разбира се, тя не беше нищо друго, освен празна ниша с разпръснати, мъртви листа по пода.

Отидох при Нона. Отидох при моя живот.

Тя протегна ръце, обви ги около шията ми и аз я притеглих към себе си. И точно тогава тя започна да се променя, да се огъва и разтича като восък. Големите тъмни очи станаха мънички и влажни. Косата й загрубя, стана кафеникава. Носът й се скъси, ноздрите й се разшириха. Тялото й стана буцесто, докато се притискаше към мен.

Прегръщаше ме плъх.

— Обичаш ли? — изцвърча той. — Обичаш ли? Обичаш ли?

Устата й без устни се протегна към моята.

Не изкрещях. Не бе ми останала сила за това. Съмнявам се, че някога пак ще изкрещя.

Тук е толкова горещо.

На мен жегата не ми пречи. Всъщност, не. Обичам да се потя, ако мога да си взема душ. Винаги съм мислел потта за хубаво, мъжествено нещо, но понякога в жегата има буболечки, които хапят — паяци, например. Знаете ли, че женските паяци убиват и изяждат мъжкия? Така правят веднага след съвкуплението.

Освен това, чух трополене по стените. Това не ми харесва.

Изтръпна ми ръката от писане и върхът на флумастера е мек и разкашкан. Но вече свърших. И нещата ми изглеждат по-различни. Вече съвсем не изглежда същото.

Разбирате ли, че за известно време, те почти ме бяха накарали да повярвам, че аз самият съм направил всички тези ужасни неща? Мъжете от крайпътното заведение, мъжът от аварийния камион, който успя да избяга. Те казват, че съм бил сам. Бях сам, когато ме намериха почти вкочанен при надгробните камъни на баща ми, майка ми и брат ми Дрейк. Но това просто означава, че тя си е тръгнала, вие разбирате. Всеки глупак би разбрал. Радвам се, че тя се е измъкнала. Наистина. Но вие трябва да проумеете, че тя беше с мен, всяка стъпчица от пътя.

Сега ще се самоубия. Така ще е много по-добре. Изтощен съм от вината, агонията и лошите сънища, пък и не ми харесват шумовете по стените. Всеки може да се окаже там или всичко.

Не съм луд. Зная това и вярвам, че и вие го знаете. Когато някой каже, че не е луд, това обикновено означава, че е. Но аз съм ги превъзмогнал тези игрички. Тя беше с мен. Беше истинска. Обичам я. Истинската любов никога не умира. Така подписвах писмата си до Бетси, онези, дето после ги късах.

Но Нона е единствената, която някога истински съм обичал.

Тук е толкова горещо. И не ми харесват шумовете по стените.

Обичаш ли?

Да, обичам.

И истинската любов никога не умира.

© 1978 Стивън Кинг

© Мария Парушева, превод от английски

Stephen King

Nona, 1978

Сканиране, разпознаване и редакция: maskara, 2008

Издание:

Стивън Кинг. Маймуната (сборник)

ИК „Плеяда“, София, 1993

Превод от английски: Мария Парушева, 1993

Художник: Петър Станимиров, 1993

Печат: Полипринт, Враца

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9557]

Последна редакция: 2008-11-26 09:00:00