Стивън Кинг - Нона

— Зад теб има полицай.

— А той…

— Не. Не е пуснал буркана.

Но това ме изнерви и вероятно, заради това стана всичко. Път 136 прави деветдесет градусов завой от другата страна на реката, към Хароу и после право през моста в Касъл Рок. Взех първия завой, но имаше лед откъм Касъл Рок.

— Мамка ти…

Задницата на пикапа затанцува и преди да успея да го овладея, той вече се беше блъснал в стоманения парапет на моста. Понесохме се като деца по пързалка и следващото нещо, което видях бяха фаровете на полицейската кола зад нас. Той натисна спирачките, видях червеното отражение на стоповете върху снега, но ледът пое и него. Последва стържещ, режещ удар, с който отново се врязахме в перилата. Подскочих и се озовах в скута на Нона и дори в тази объркана частица от секундата, успях да се насладя на стегнатото й бедро. После всичко спря. Сега полицаят си пусна буркана. Той започна да хвърля сини, въртящи се сенки по покрива на пикапа и снежно-стоманените хиксове на моста Харлоу — Касъл Рок.

Ако той не беше зад нас, нищо такова нямаше да се случи. Тази мисъл се въртеше отново и отново в главата ми, като грамофонна игла, която е заседнала в дефектен канал на плочата. Усмихвах се пресилено, със замръзнала усмивка в тъмнината, докато опипвах пода на пикапа за нещо, с което да го ударя.

Имаше отворена кутия с инструменти. Попаднах на един френски ключ и го поставих на седалката между Нона и мен. Ченгето се наведе през прозореца и лицето му дяволски се промени на светлината на фенерчето му.

— Караше малко бързо за пътните условия, а, приятел?

— И вие бяхте скъсили доста дистанцията, нали? — попитах аз. — За пътните условия.

Той може би се изчерви. Трудно беше да се каже на трепкащата светлина.

— Да не се опитваш да ме пунтираш, момче?

— Опитвам се, ако ти се опитваш да ме изкараш виновен за това, че си блъснал колата си в моята.

— Дай да ти видим шофьорската книжка и регистрационния талон на колата.

Отворих портмонето си му подадох книжката си.

— Регистрационен талон на колата?

— Колата е на брат ми. Талонът е у него.

— Така ли? — той ме погледна настойчиво, опитваше се да ме накара да сваля пръв очи. Като видя, че това може да му отнеме доста време, погледна към Нона. Бях готов да му издера очите, заради погледа, който забелязах в тях.

— Как се казваш?

— Черил Крейг, господине.

— Какво правиш в пикапа на неговия брат по време на тази снежна буря, Черил?

— Отиваме да видим чичо ми.

— В Касъл Рок.

— Да, точно така.

— Не познавам никой на име Крейг в Касъл Рок.

— Той се казва Едмъндс. На Боуен Хил.

— Така ли? — Той заобиколи пикапа, за да погледне номера. Отворих вратата и се наведох навън. Той го записваше. После се върна отпред, докато продължавах да съм надвесен навън, от кръста нагоре бях осветен от фаровете на колата му. — Аз ще… Какво е това по теб, момче?

Нямаше нужда да поглеждам, за да разбера какво беше това по мене. Доста време си мислех, че това дето съм се навел навън е било от разсеяност, но докато пишех за всичко това, промених мнението си. Мисля, че съм искал да го види. Стисках здраво френския ключ.

— Какво искаш да кажеш?

Той приближи още две крачки.

— Ти си ранен — порязал си се, май. По-добре…

Обърнах се към него. В сблъсъка шапката му бе паднала и беше гологлав. Ударих го много точно, малко над челото. Никога няма да забравя звука, който се чу — като буца масло, паднала върху твърд под.

— Побързай — каза Нона. Тя постави успокояваща ръка на шията ми. Тя бе много хладна, като въздуха в мазе.

Моята осиновителка имаше мазе.

Странно защо си спомням всичко това. През зимата тя ме пращаше долу за зеленчуци. Сама ги консервираше. Естествено не в истински консерви, а в стъклени буркани, с гумени пластинки, които се поставят под капачката. Веднъж слязох долу, за да взема буркан фасул за вечеря. Всички запаси бяха в кашони, старателно надписани с почерка на госпожа Холис. Спомням си, че винаги пишеше грешно патладжан и това ме изпълваше с чувство за тайно превъзходство.

В този ден минах край кашоните, надписани „патладжан“ и отидох в ъгъла, където тя държеше фасула. Беше студено и тъмно. Стените бяха просто черна земя и във влажно време от тях се стичаше вода. Мирисът бе някаква тайна, тъмна смес, която се състоеше от живи неща, земя и зеленчуци, мирис невероятно приличащ на мириса от срамните части на жената. В единия ъгъл имаше раздрънкана печатарска преса, която стоеше там, откакто бях дошъл и понякога обичах да си играя с нея уж, че можех да я пусна пак. Обичах мазето. По онова време — бил съм на девет или на десет — мазето бе любимото ми място.