Стивън Кинг - Нона

Около половин час по-късно излязох и си взех една кока-кола във фоайето. Когато се върнах, бяха започнали танц в кръг и ме увлякоха в него, с ръце върху раменете на две момичета, които не бях виждал никога дотогава. Въртяхме се в кръг — отново и отново. В кръга имаше може би двеста души и те бяха заели половината от физкултурния салон. Тогава част от кръга се откъсна и от него се отделиха двадесетина-тридесет души и направиха втори кръг в центъра на първия, като се завъртяха в обратна посока. Зави ми се свят. Видях едно момиче, което ми заприлича на Бетси Мейлънфънт, но знаех, че това са фантасмагории. Когато отново вдигнах очи, не я видях повече, нито пък някой, който да прилича на нея.

Когато кръгът се разпадна усетих слабост, беше ми лошо. Излязох навън и седнах в тревата. Музиката свиреше прекалено високо, въздухът бе прекалено мазен. Чувствах как сърцето тупти в главата ми.

Все съм си мислел, че това, което се случи, стана, защото бях уморен и ми се гадеше от това, че се въртях отново и отново в кръг. Но както казах по-рано, това, че сега описвам всичко, фокусира още по-ясно нещата. Вече не вярвам в това.

Пак ги погледнах, всички красиви, бързащи хора в полумрака. Стори ми се, че всички мъже са ужасени, че лицата им са издължени в гротескни, муднодвижещи се маски. Беше разбираемо. Жените — състудентки в техните пуловери, къси поли, камбановидни задници — те всички се превръщаха в плъхове. Отначало това не ме плашеше. Дори се закисках. Знаех, че това, което виждам е някаква халюцинация и известно време наблюдавах с почти клиничен интерес.

Когато някое момиче се повдигаше на пръсти, за да целуне своя приятел, тогава вече ставаше прекалено. Протягаше се космато, изкривено лице с хлътнали очички, устата се разтваряше и се виждаха зъби…

Тръгнах си.

Останах известно време във фоайето. Надолу по коридора имаше тоалетна, но аз я подминах и се качих по стълбите.

Съблекалните бяха на третия етаж и последните стъпала направо тичах. Отворих вратата и хукнах към банята. Повърнах сред смесените миризми на масажно масло, потни униформи и мазна кожа. Сега музиката беше далече и тишината беше почти девствена. Почувствах се облекчен.

Трябваше да спрем на един знак стоп. Споменът за танца ме бе накарал да се чувствам възбуден, без да мога да проумея причината. Започнах да треперя. Тя ме погледна усмихната с тъмните си очи.

— Сега?

Не можах да й отговоря. Прекалено силно треперех. Тя кимна бавно вместо мен.

Отбих в едно отклонение на път 7, което сигурно някога е било дърварска пътека. Не отидох много навътре по пътя, защото се страхувах да не затънем. Изключих фаровете и снежинките започнаха да се стелят по стъклото.

— Обичаш ли? — попита ме тя, почти нежно.

Непрекъснато, без да искам издавах някакъв звук, някой го извличаше от мен. Вероятно е бил устното съответствие на мислите на заек, хванат в примка.

— Тук — каза тя. — Точно тук.

Това бе екстаз.

За малко да не излезем обратно на главния път. Снегоринът беше минал, оранжевите му светлини премигваха напред, беше хвърлил към нас висока снежна стена.

В багажника на полицейската кола имаше лопатка. Беше ми нужен половин час, за да очистя пътя и стана полунощ. Докато се занимавах с това, тя включи полицейската радиостанция и от нея научихме това, което ни трябваше да знаем. Телата на Бланшет и момчето от пикапа са били намерени. Подозираха, че сме взели полицейската кола. Името на ченгето било Иседжън, много смешно име. Имаше един известен играч от лигата — казваше се Иседжън — май играеше за Доджърите. Може би бях убил някой негов роднина. Пет пари не давах как се казвало ченгето. Той ни беше следвал прекалено отблизо и се беше изпречил на пътя ни.

Пак излязохме на главния път. Усещах възбудата й, страхотна, изпепеляваща. Спрях, колкото да изтрия предното стъкло с ръкав и после продължихме. Минахме през западната част на Касъл Рок и без да ми казва нищо, аз знаех накъде да завия. Натрупан със сняг знак уведомяваше, че това е улица „Стагпоул“.

Снегоринът не бе идвал тук, но някакво превозно средство вече бе минало преди нас. Следите от гумите му бяха ясно изрязани в снега.

Миля, после по-малко от миля. Жестоката й нетърпеливост, нуждата й, се предадоха на мен и аз станах нервен. Завихме и изведнъж пред себе си видяхме ярко оранжев авариен камион и червени пулсиращи сигнални светлини. Той блокираше пътя.

Не можете да си представите яростта й — нашата ярост, всъщност, — защото сега, след всичко, което се беше случило, ние бяхме едно. Не можете да си представите всепомитащото чувство на параноя, убеждението, че сега всички са се обърнали срещу нас.