Стивън Кинг - Нона

Но най-лошото бе одеколонът му. Той изпълваше колата със сладникава миризма, от която на човек му се придрайфаше. Приличаше на парфюмирано дезинфекциращо средство, с което пръскат в кланиците в края на всяка смяна.

Колата цепеше нощта с Норман Бланшет, стиснал волана в подпухналите си ръце. Добре поддържаният им маникюр нежно отразяваше светлината на арматурното табло. Исках да сваля един страничен прозорец и да избягам от лепкавата миризма. Не, повече — исках да сваля целия страничен прозорец и да си покажа главата навън в студения въздух, да се обвия в мразовитата свежест — но бях замръзнал, замръзнал в изтръпналата бездна на неназованата си, неизразима омраза.

В този момент Нона сложи пилата за нокти в ръката ми.

Когато бях на три години прекарах тежък грип и трябваше да постъпя в болница. Докато съм бил там, баща ми заспал, пушейки в леглото и къщата изгоряла, заедно с цялото ми семейство и по-големия ми брат Дрейк. Имам техни снимки. Приличат на актьори в стар филм на ужасите — от 1958 година, където всички актьори са непознати.

Нямах роднини, при които да отида и ме изпратиха за пет години в сиропиталище в Портланд. После ме взе едно семейство, а държавата им плащаше тридесет долара на месец за издръжка. Не съм чувал за някой, осиновен по този начин, да е вкусвал омари. Обикновено една двойка взема по две-три такива деца. Не поради огромно човеколюбив, а заради парите. Хранят те. Вземат тридесетте долара, които държавата дава и те хранят. Ако на някое дете му писне, то може да започне да си заработва пари за издръжка, като изпълнява разни дребни поръчки. Трийсетте стават четиридесет, петдесет, а може би дори шестдесет и пет долара. Капитализъм, приложен към бездомните. Най-великата страна в света, нали?

Моите „родители“ се казваха Холис и живееха в Харлоу, от другата страна на реката, оттатък Касъл Рок. Имаха триетажна къща с четиринадесет стаи. Кухнята се отопляваше с въглища и топлината достигаше до другите стаи, както може. През януари човек си лягаше, завит с три юргана и въпреки това не беше сигурен дали има крака, когато се събудеше на сутринта. Трябваше да ги спусне на пода и да ги погледне, за да се увери. Госпожа Холис беше дебела. Господин Холис беше кльощав и почти не говореше. През цялата година носеше ловна шапка в червено и черно. Къщата беше страхотно разхвърляна и из нея се валяха тромави бели мебели, предмети, закупени от вехтошарски магазини, мухлясали дюшеци, кучета, котки и автомобилни части, сложени върху вестници. Имах трима „братя“, и тримата осиновени от държавата. Познавахме се, колкото да си кажем здрасти, като спътници на тридневно пътуване с автобус.

Аз се учех добре в училище и пролетта започнах да играя бейзбол, когато бях в подготвителен клас. Холис все ми повтаряше да се откажа, но аз останах в отбора, докато не се случи онова нещо с Ейс Мерил. Тогава вече не исках да ходя, не с подуто и нацепено лице, не, с историите, които Бетси Мейлинфънт разказваше наляво и надясно. Така, че напуснах отбора и Холис ми намери работа да пълня чаши със сода в универсалния магазин.

През февруари втората година се явих на изпит за университета, като платих за изпита с дванадесетте долара, които бях успял да скрия под дюшека си. Приеха ме с малка стипендия и добро работно място в библиотеката. Изражението, което добиха лицата на Холисови, когато им показах документите за финансова помощ, е най-хубавият спомен в живота ми.

Един от братята ми — Кърт — избяга. Аз нямаше да мога да го направя, бях прекалено пасивен, че да предприема такава стъпка. Сигурно щях да повися на пътя и да се върна след два часа. За мен университетът бе единственият начин да се измъкна и аз така и направих.

Последното нещо, което госпожа Холис ми каза, когато си тръгнах, беше:

— Изпращай ни по нещичко, когато можеш.

Повече никога не ги видях. Първата година завърших с високи оценки, а за лятото получих целодневна работа в библиотеката. Същата година им изпратих картичка за Коледа, но това бе всичко.

Първият семестър от първата година, аз се влюбих. Това бе най-голямото нещо, което някога ми се е случвало. Красива? Направо щяхте да паднете. До ден днешен нямам представа какво намери тя у мен. Дори не зная дали ме обичаше или не. Мисля, че отначало ме обичаше. По-късно станах просто навик, от който човек трудно би отвикнал, като например да пушиш или пък да караш кола, с лакът, провесен през прозореца. Тя ме задържа известно време, може би не искаше да се откаже от навика. Може би ме държеше само от суета. Добро момче, направи кълбо, седни, донеси хартия. Ето целувка за лека нощ. Няма значение. Известно време беше любов, после беше като любов, накрая свърши.