Стивън Кинг - Нона

На процеса един от другите шофьори даде показания, че съм бил като диво животно. Така беше. Сега не си спомням много, но си спомням, че ръмжах като диво куче.

Възседнах гърба му, грабнах с две ръце мазната му коса и започнах да трия лицето му в чакъла. В плоската светлина на електрическата крушка кръвта му изглеждаше черна, като на бръмбар.

— Господи, престани! — изкрещя някой.

Някакви ръце ме хванаха за раменете и започнаха да ме дърпат. Видях пред очите си размазани лица и започнах да ги удрям.

Шофьорът се опитваше да изпълзи. Лицето му представляваше втренчена кървава маска, през която се взираха замаяните му очи. Започнах да го ритам, избягвайки останалите, пуфтейки от удоволствие всеки път, когато го докопах.

Той вече не можеше да ми отвърне. Единственото, което се опитваше да направи, бе да се измъкне. Всеки път, когато го ритнех, очите му се присвиваха и се затваряха, като очите на костенурка и той замръзваше на едно място. После пак тръгваше да пълзи. Изглеждаше тъпо. Реших, че ще го ритам, докато го убия. После щях да убия и останалите — всички, с изключение на Нона.

Отново го ритнах и той падна по гръб и ме погледна замаян.

— Предавам се — изграчи той. — Чуваш ли, предавам се! Моля те, моля те…

— На ти, красавецо — изхриптях аз. — На ти едно предавам се.

Забих ръце в шията му.

Трима от тях скочиха едновременно върху мен и ме свалиха от него. Изправих се, все още ухилен и тръгнах към тях. Те отстъпиха назад, трима мъжаги, позеленели от страх.

Нещо в мен щракна и всичко свърши.

Просто хей така, свърши и останах аз, изправен на паркинга на закусвалнята „Вкусните хапки на Джо“, дишах тежко, бях ужасен и ми се гадеше.

Обърнах се и погледнах към закусвалнята. Момичето беше там, красивите й черти бяха озарени от триумф. Тя вдигна юмрук на нивото на рамото си за поздрав, както беше направил един от „Черните пантери“ на Олимпиадата.

Обърнах се към мъжа на земята. Той се опитваше да изпълзи и когато го приближих, очите му се вдигнаха изплашено нагоре.

— Не го пипай! — извика един от приятелите му.

Погледнах ги объркан.

— Съжалявам… не исках да… да го ударя така лошо. Дайте да помогна…

— Я се махай оттук — каза готвачът. Той беше застанал пред Нона на стъпалата, а в ръката си стискаше мазна шпатула. — Ще извикам ченгетата.

— Виж какво, приятел, той започна пръв! Той…

— Не ми давай акъл, въшлив педал такъв — каза той, като отстъпи назад. — Знам само, че ти за малко щеше да го убиеш. Ще извикам ченгетата! — и той се втурна вътре.

— Добре — казах аз, без да говоря на някого конкретно. — Добре, щом така казвате, добре.

Бях си оставил кожените ръкавици вътре, но не ми се струваше, че е добра идея да се върна да си ги взема. Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах към отбивката от магистралата. Изчислих, че шансът ми да спра някоя кола, преди да са дошли ченгетата, е едно на десет. Ушите ми замръзваха и ми се повдигаше. Гадна нощ.

— Почакай! Хей почакай!

Обърнах се. Беше тя, тичаше да ме настигне, косата й се вееше зад нея.

— Ти беше прекрасен — каза тя. — Прекрасен.

— Ударих го лошо — казах аз тъпо. — Досега никога не съм правил такова нещо.

— Да беше го убил!

Запремигах към нея в заскрежената светлина.

— Трябваше да чуеш какви неща говореха за мен, преди да дойдеш. Смееха се гърлено, мощно, мръснишки — хо, хо, вижте го малкото момиченце, излязло е по тъмно. Къде си тръгнала, миличка? Искаш ли да те закараме? Ще те повозя, ако първо ти ме повозиш. Гадове!

Тя погледна ядосано назад, сякаш можеше да ги простре мъртви само с един поглед на черните си очи. После се обърна към мен и пак ми се стори, че някъде в съзнанието ми се запали прожектор.

— Казвам се Нона. Идвам с теб.

— Къде? В затвора ли? — оправих косата си с две ръце. — Най-вероятно първият, който ни качи, ще е ченге. Готвачът каза, че има намерение да извика полиция.

— Аз ще махам на колите, ти ще стоиш зад мен. На мен ще спрат. На момичетата им спират, ако са красиви.

Не спорих с нея по този въпрос, защото не можех, пък и не исках. Любов от пръв поглед? Може би. Но имаше нещо.

— Ето — каза тя, — забрави си ги. — И ми подаде ръкавиците.

Тя не беше се връщала вътре, което означаваше, че през цялото време ги е държала. Знаела е, че ще дойде с мен. Усетих едно особено чувство. Сложих си ръкавиците и ние тръгнахме към отбивката.

Оказа се права. Качихме се на първата кола, която се появи.

Не бяхме говорили, докато чакахме, но сякаш си бяхме казали много неща. Няма да ви разправям ала-бала за свръхсетивните възприятия и други такива, но вие знаете за какво става въпрос. Сигурно сами сте го усещали с някого, с когото сте много близки. Не е нужно да разговаряте. Комуникацията се измества в нов, високочестотен обхват. Не се познавахме. Знаех само малкото й име и като си помисля сега. май никога не й казах своето. Но комуникирахме. Не беше любов. Много ми е неприятно да го повтарям, но чувствам, че трябва. Няма да цапам тази дума с това, което беше между нас — не, след това, което направихме, не след Касъл Рок, не след сънищата.