Стивън Кинг: Нона

Отворих и влязох.

Първото нещо, което ме лъхна бе жегата — топла и хубава. После някаква кънтри песен в джубокса, нямаше начин да се сбърка гласа на Мърл Хагърд: Не обичаме дълги коси, а ги стрижем ниско, за да не сме като хипитата във Фриско.

Третото нещо, което ми направи впечатление, бе Окото. Човек знае за Окото още, когато си остави косата да порасне над ушите му. От този момент нататък хората знаят, че той не е от Лъвовете, Лосовете или друго братство. Човек знае за Окото, но не може да свикне с това.

В момента хората, които ме наблюдаваха с Окото, бяха четирима шофьори на камиони, седнали в едно сепаре, още двама на бара, две стари дами в евтини кожени палта и сини питиета, един готвач на аламинути и едно свито момче със сапунена пяна по ръцете си. В отдалечения край на бара седеше едно момиче, но то гледаше в кафето си.

Тя бе четвъртото нещо, което ми направи впечатление.

Достатъчно съм голям, за да зная, че няма такова нещо като любов от пръв поглед. Това е за дечковците, дето си държат ръцете и се разхождат, нали така?

Но когато я погледнах, изпитах нещо. Може да ви е смешно, но ако бяхте я видели, нямаше да ви е смешно. Тя беше направо непоносимо красива. Знаех, че всички в заведението знаят това така добре, както и аз. Както знаех, че и нея са я оглеждали преди аз да вляза. Косата й бе черна като въглища, толкова черна, че изглеждаше направо синкава на флуоресцентната светлина. Тя падаше свободно върху раменете на протритото й кожено палто. Кожата й бе млечнобяла, едва се чувстваше кръвта под нея — студа, който бе донесла със себе си. Тъмни, черни като катран мигли. Сериозни очи, леко дръпнати нагоре в ъглите. Сочни, гъвкави устни под правилния, патрициански нос. Не знаех как изглежда тялото й. Не ме интересуваше. Сигурно и вас нямаше да ви интересува. Стигаше й само това лице, тази коса, това излъчване. Беше изящна. Това е единствената дума, която бе подходяща за нея.

Нона.

Седнах на две столчета от нея, готвачът на аламинути дойде до мен и ме погледна.

— Какво?

— Кафе, моля.

Той отиде, за да го донесе. Някъде зад мен някой каза:

— Май Христос се е върнал на земята, точно както мама казваше, че ще стане.

Свитото момче, което миеше чиниите, се засмя ситно кис-кис. Шофьорите на камиони на бара се присъединиха.

Готвачът ми донесе кафето, тупна го на бара и разля малко върху размразяващата се плът на ръката ми. Бързо се дръпнах назад.

— Извинете — каза той безразлично.

— Той сам ши съ опраи — извика един от шофьорите в сепарето. Близначките със сините питиета платиха сметките си и бързо се изнесоха. Един от пътните рицари се завлече до джубокса и пусна нова монета. Джони Кеш запя „Момче на име Сю“. Засърбах кафето си.

Някой ме дръпна за ръкава. Обърнах глава и я видях пред себе си — беше се преместила на празния стол. Лицето й, толкова близко до моето, направо ме ослепяваше. Разсипах още малко от кафето си.

— Извинете — гласът й бе дълбок.

— Моя е вината. Още не си усещам пръстите.

— Аз…

Тя спря, сякаш не знаеше какво да каже. Изведнъж разбрах, че е изплашена. Усетих как отново ме обхваща първоначалната ми реакция при вида й — да я защитя, да се грижа за нея, да й помогна да не се страхува.

— Трябва да се кача на някоя кола — каза тя забързано.

— Не посмях да помоля някой от тях. — Тя махна едва доловимо към шофьорите в сепарето.

Как да ви убедя, че бях готов на всичко — всичко — за да мога да й кажа: Разбира се, допий си кафето, колата ми е паркирана отпред. Сигурно звучи невероятно, че се чувствах така само след десетина думи от нейна страна и горе-долу същия брой от моя, но така си беше. Да я гледаш бе все едно да гледаш оживяла Мона Лиза или Венера Милоска. А имаше и още едно чувство. Чувството, че внезапна, мощна светлина е била запалена в объркания мрак на съзнанието ми. Щеше да е по-лесно, ако можех да кажа, че тя е една лека мацка, а аз — сваляч, който бързо се справя с мадамите, но нито тя беше такава, нито аз. Всичко, което знаех в момента бе, че нямам това, което на нея й трябва и това направо ме смачкваше.

— Аз съм на стоп — казах й аз. — Едно ченге ме изрита от магистралата и дойдох тук, само за да се постопля. Много съжалявам.

— От университета ли си?

— Бях. Напуснах преди да ме изключат.

— У дома ли си отиваш?

— Нямам дом. Бях в сиропиталище. Спечелих стипендия. Обаче всичко развалих. Сега не знам къде отивам. — Животът ми в пет изречения. От това изглежда станах още по-потиснат.