Стивън Кинг - Нона

Висок пронизителен вой раздра студената тишина на нощта, ту се надигаше, ту затихваше.

— Мисля, че това е линейка — казах аз.

— Да.

Пак тишина. Лунната светлина избледняваше зад сгъстяващите се облаци. Помислих си, че пръстенът около луната не беше излъгал. Преди да отмине нощта, щеше да завали сняг.

Зад хълма се показаха светлини.

Застанах зад нея, без да има нужда да ми се казва. Тя приглади косите си назад и вдигна красивото си лице. Когато видях, че колата дава мигач и се готви да завие, бях обхванат от чувство на нереалност — беше нереално, че това красиво момиче беше решило да дойде с мен, беше нереално, че бях набил някого до такава степен, че е трябвало да извикат линейка, беше нереално да си мисля, че до сутринта можех да попадна в затвора. Нереално. Усетих, че съм се оплел в паяжина. Но кой беше паякът?

Нона махна с ръка. Колата — Шевролет Седан — мина край нас и аз помислих, че ще продължи. Тогава светнаха стоповете и Нона ме грабна за ръката.

— Хайде, ще ни качат! — Тя ми се усмихна с детинска радост и аз също й се усмихнах.

Мъжът ентусиазирано се протягаше, за да й отвари предната врата. Когато светна лампата в купето, успях да го видя — доста едър човек, в скъпо палто от камилска вълна, сивеещ под периферията на шапката си, чертите му издаваха благополучие, смекчени от добра храна. Бизнесмен или търговец. Сам. Когато ме видя, той трепна, но беше твърде късно, за да включи на скорост и да изчезне. Така можеше да е по-лесно за него. По-късно щеше да се залъгва, че ни е видял и двамата и е наистина човек с добро сърце, който е решил да помогне на младата двойка.

— Добър вечер — каза той, когато Нона се вмъкна до него, а аз се качих до нея.

— Вечерта определено е добра — каза Нона със сладък глас. — Благодарим!

— Да — казах аз. — Благодарим.

— Няма защо. — И ние тръгнахме, оставяйки зад себе си линейки, пребити шофьори и закусвалнята „Вкусните хапки на Джо“.

Бяха ме изритали от магистралата в седем и половина. Сега беше само осем и половина. Удивително е колко много неща може да стори човек за толкова кратко време, пък и колко много неща могат да му сторят.

— Закъде пътувате? — попита шофьорът.

Това беше труден въпрос. Бях се надявал да стигна до Китъри и да отида при един мой познат, който преподаваше там. Това продължаваше да ми се струва добър отговор и тъкмо щях да отворя устата си да кажа на шофьора, когато Нона ме изпревари:

— Отиваме в Касъл Рок. Това е едно малко градче на югозапад от Люстън-Обърн.

Касъл рок. Това ме накара да се почувствам много особено. Някога, много отдавна бях в много добри отношения с Касъл Рок. Но това бе във времето, преди Ейс Мерил да ме прецака.

При кабинката на магистралата човекът спря колата, плати си таксата и след това продължи.

— Аз самият отивам само до Гардинър — каза той, лъжейки гладко. — До следващата отбивка. Но все е нещо.

— Така е — каза Нона със сладък глас като първия път. Много бяхте мил, че спряхте в тази студена нощ. — И докато тя казваше това, аз усещах гнева й на онази висока емоционална честота, гол и пълен с ярост. Той ме плашеше, така както би ме изплашило тиктакане от увит пакет.

— Казвам се Бланшет — каза той. — Норман Бланшет.

Той протегна ръка към нас, за да се ръкуваме.

— Черил Крейг — каза Нона, поемайки ръката му с изящен жест.

Последвах примера й и му казах измислено име.

— Приятно ми е — измърморих аз.

Ръката му беше мека и отпусната. Приличаше на грейка във форма на ръка. От самата мисъл започна да ми се гади. Гадеше ми се от това, че бяхме принудени да се молим да ни качи този покровителствено настроен мъж, който бе решил, че ще има шанс да качи красиво момиче, което пътува само, момиче, което може и да се съгласи може и да не се съгласи на един час в мотела срещу пари за автобусен билет. Гадеше ми се от това, че ако бях сам този мъж, който току-що ми бе подал отпуснатата си ръка, за да се запознаем, щеше да профучи край мен, без да се обърне. Гадеше ми се при мисълта, че сега ще ни остави на първата отбивка, уж че слиза от магистралата, а после да направи пълен кръг и пак да се качи на нея, да мине отново край нас, поздравявайки се, че така гладко е разрешил една досадна ситуация. Гадеше ми се от всичко в него. Прасешки увисналите му бърни, загладената му коса, миризмата на одеколона му.

А какво право имаше той? Какво право? Усещането, че ми се гади се пресече и сви на топка, а цветовете на яростта отново разцъфтяха. Фаровете на луксозната му кола меко прорязваха мрака, а моята ярост поиска да се протегне и да задуши всичко, в което той се беше обградил — музиката, която бях сигурен, че обича да слуша, отпуснат в кожения си фотьойл, с вечерен вестник в ръка, оцветителя за коса, използван от жена му, бельото, което бях сигурен, че тя носи, децата, които винаги изпраща на кино, на училище или на лагер — и веднага щом те заминеха някъде — той организира пиянски събирания със снобски настроените си приятели.