Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Стъпвайки безшумно, аз продължавам да вървя към задната страна на хамбара, където от петнайсет години няма нито сено, нито животни. Познавам го много добре, но въпреки това тази нощ хамбарът ми се струва различен, някак променен, и ме кара да се чувствам неспокоен.

Нощта е странна. И аз съм странно момче, изпълнено с въпроси, които не се осмелявам да си задам. Търся отговори в онази юлска нощ, а отговорите са в мен. Трябва само да ги потърся. Нещо в структурата на живота се е променило, но аз си внушавам, че не е така. Аз съм странно момче, което крие тайни от себе си и ги пази така добре, както светът съхранява тайната на своя замисъл.

В тайнствената, тиха нощ аз предпазливо се промъквам към шевролета, който виждам за пръв път. На предната седалка няма никой. Слагам ръка на капака и усещам, че двигателят е още топъл. Металът се охлажда, като леко пука и трака. Минавам отстрани, покрай изрисуваната на микробуса дъга и отварям задната врата.

Вътре е тъмно, но бледата лунна светлина се процежда през предното стъкло и разкрива, че и отзад няма никой. Виждам, че шевролетът е двуместен, макар че изработеният по поръчка интериор ме подвежда да очаквам луксозно превозно средство за развлечения.

Още долавям нещо зловещо в микробуса — освен елементарния факт, че не е местен. Търсейки причината за това чувство, аз се навеждам през отворената врата и присвивам очи. Трябваше да взема фенерче. Изведнъж усещам смрад на урина. Някой е пишкал в задната част на шевролета. Странно. Господи! Разбира се, може да е било куче, но въпреки това е отвратително.

Затаявам дъх, сбърчвам нос и се отдръпвам от вратата, после се навеждам да видя регистрационния номер. Колорадо.

Изправям се.

Заслушвам се.

Тишина.

Хамбарът чака.

Подобно на много хамбари, построени в студен край, където често вали, постройката първоначално е била без прозорци. Дори след драстичната промяна в интериора, единствените прозорци са двата в южната страна на първия етаж и четирите на предната част на първия етаж.

Тъмни са. В хамбара е тихо.

В северната стена има един-единствен вход.

Отдалечавам се от шевролета и се колебая, прахосвайки ценни секунди.

От разстояние шест-седем метра, под луната, която скрива със сенките си, но и същевременно разкрива с млечната си светлина, аз виждам, че северната врата е открехната.

Подсъзнателно вероятно съзнавам какво трябва да направя. Но от друга страна, нещо в мен настоява да се върна в леглото, да забравя вика, който ме събуди от съня за майка ми и да спя до края на нощта. На сутринта, разбира се, ще трябва да продължа да живея в мечтата, която измислих — пленник на живота на самозаблуда, докато истината и реалността са напъхани в забравена кесия някъде в паметта ми. Може би тежестта на тази кесия е твърде голяма и конците по шевовете са започнали да се късат. Вероятно подсъзнателно вече съм решил да сложа край на мечтата си.

А може би изборът, който правя, е предопределен и няма нищо общо с агонията на подсъзнанието, нито със съзнанието ми или с пътеката на съдбата, по която вървя, откакто съм роден. Може би изборът е илюзия и единствените пътища в живота са онези, обозначени на картата в мига на нашето зачатие. Моля се на Бога съдбата да не е от желязо, а от нещо, което може да се огъва и преоформя от силата на състраданието, честността, добротата и добродетелта, защото инак няма да мога да понеса човека, в който ще се превърна и нещата, които ще правя, нито факта, че това ще бъда аз.

Но в онази юлска нощ, облян в пот и в същото време треперещ от студ, и едва четиринайсетгодишен, аз не мисля за всички тези неща. Не размишлявам върху тайните или съдбата. В онази нощ аз съм тласкан по-скоро от емоции, отколкото от интелект, от интуиция, а не от разум, и не толкова от любопитство, колкото от потребност. В края на краищата аз съм само на четиринайсет години.

Хамбарът чака.

Приближавам се до открехнатата врата.

Заслушвам се.

Тишина.

Бутвам вратата. Пантите са смазани, краката ми са боси и аз влизам безшумно…

Спенсър отвори очи и установи, че над пустинята е паднала нощ. Разбра, че е бил в безсъзнание най-малко пет-шест часа.

Главата му беше клюмнала на гърдите. Той се вторачи в дланите си, които бяха бели като тебешир и умолително обърнати нагоре.

Плъхът беше на пода на форда, макар че не го виждаше. Но беше там. В мрака. Плаваше във водата.

„Не мисли за това.“

Дъждът бе спрял. Не барабанеше по покрива. Спенсър беше жаден. Устата му бе пресъхнала, а устните — напукани.