Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

От север на юг през пустинята Мохаве, чезнещ в мъгла, се извисяваше скален хребет, някъде висок седем-осем метра, а другаде — едва метър и двайсет. Макар да беше природна геоложка характеристика, образуванието беше странно ерозирало и тук-там имаше пробити от вятъра дупки, наподобяващи руини на огромна крепост, построена и унищожена в епоха на непрестанни войни, хиляда години преди първите писмени анали. Покрай някои от по-високите части имаше рушащи се и неравно назъбени парапети. На места повърхността беше надупчена, сякаш вражеска армия бе пробила там крепостта.

Спенсър се съсредоточи върху фантазията за древния замък, изграден върху стръмната канара, за да отвлече вниманието си от мъртвия плъх, който плаваше до счупеното стъкло на форда.

Тъй като съзнанието му беше замъглено, отначало Спенсър не се притесни, че реката го носи към назъбените стени на онази крепост. Постепенно обаче осъзна, че наближаващият сблъсък може да бъде катастрофален. Ако течението прокараше форда през някоя от пролуките и сетне по-нататък, странните скални образувания щяха да бъдат само интересна гледка. Но ако колата се блъснеше в една от създадените от природата порти…

Хребетът минаваше напреки през речното корито, но беше пробит на три места от пороя. Най-широката дупка беше петнайсет метра в диаметър и се намираше вдясно. От двете й страни бяха южният бряг и висока шест метра кула от тъмен камък, извисяваща се над водата. Най-тесният проход — по-малък от два метра и половина — беше в средата, между кулата и друга купчина скали — широка три и висока три и половина метра. Между купчината и брега вляво, където крепостта отново се издигаше и продължаваше далеч на север, имаше трети проход, широк седем-осем метра.

— Ще успеем — каза Спенсър и се опита да протегне ръка към кучето, но не можа.

Фордът бавно се носеше към най-широката пролука, до която оставаха стотина метра.

Спенсър не можеше да откъсне очи от умрелия плъх. Вкочанената опашка беше изпъстрена с розови и черни петна.

В съзнанието му премина спомен — плъхове в тясно пространство, изпълнени с омраза червени очи в мрака, плъхове в катакомби, а по-нататък — стаята в края на небитието.

Спенсър потрепери от погнуса и погледна напред. Предното стъкло беше замъглено от дъжда. Въпреки това той видя твърде много. Фордът се бе приближил на петдесет метра от точката, където реката се разделяше и вече не се носеше към най-широката дупка. Беше се насочил наляво, към прохода в средата, най-опасния от трите.

Каналът се стесни. Скоростта на водата се увеличи.

— Дръж се, приятелю. Дръж се.

Спенсър се надяваше потокът да ги изтласка наляво, към северната пролука. Но течението стана по-бавно. Нямаше да стигнат до северната порта. Щяха да профучат през средата.

Останаха петнайсет метра. Десет.

Дори да минеха през средата, пак щеше да им е необходим малко късмет. Защото в момента се носеха с лудешка скорост към високия седем-осем метра проход в скалата вдясно от центъра.

Може би колата щеше само леко да закачи канарата или дори да се плъзне на един пръст разстояние от нея.

Бяха толкова близо, че Спенсър вече не виждаше основата на каменната кула.

— Моля те, Господи.

Предната броня се блъсна в скалата. Ударът беше толкова силен, че Роки отново падна на пода. Десният преден калник се откъсна и отплава по течението. Капакът се огъна, сякаш бе направен от станиол. Предното стъкло се пръсна на парчета, но вместо да обсипят Спенсър, стъклата се изляха като водопад върху таблото.

Миг след сблъсъка фордът спря във водата под ъгъл на посоката на течението. Сетне бушуващият порой го подхвана и започна да го обръща.

Изумен, Спенсър отвори широко очи. Колата се обръщаше напреки на реката. Нямаше да може да мине между двете скални образувания. Пролуката беше твърде тясна. Щеше да се заклещи. И после бушуващата вода щеше да наводни форда или да запокити някой пън през счупеното стъкло.

Колата продължаваше да описва дъга наляво. Водата стигна до половината на страничното стъкло. Задната част се блъсна във втората скала и водата заля Спенсър, понасяйки умрелия плъх, който бе останал в орбитата на форда.

Плъхът се плъзна по обърнатите нагоре длани на Спенсър и спря на седалката между краката му. Вкочанената опашка се проточи по дясната му ръка.

Катакомбите. Огнените очи, гледащи от сенките. Стаята в края на небитието.

Той се опита да изкрещи, но чу само задавено ридание като на дете, ужасено до смърт.