Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Шум от процеждащи се капки привлече вниманието на Спенсър. Отнякъде във форда проникваше вода.

Дупката сигурно не беше голяма, но с всеки литър вода, влизащ вътре, колата ставаше по-тежка и накрая щеше да потъне. После щеше да започне да се търкаля по дъното на реката и прозорците да се строшат.

Двете предни врати бяха плътно затворени. Оттам не проникваше вода.

Докато фордът се носеше по течението, Спенсър се обърна и огледа багажното отделение. Прозорците бяха непокътнати. Задната седалка беше сгъната, затова не видя пода отдолу, но се съмняваше, че оттам влиза вода.

Под краката му обаче вече имаше два-три сантиметра вода.

Роки изскимтя.

— Всичко е наред — успокои го Спенсър.

Не плаши кучето. Не лъжи, но не го и плаши.

Двигателят бе угаснал, но отоплението още работеше. Водата нахлуваше през клапите отдолу. Спенсър ги затвори. Шумът на капките спря.

Докато колата подскачаше нагоре-надолу, фаровете осветяваха небето и струите пороен дъжд. После фордът се отклони от курса си и лъчите трескаво започнаха да се стрелкат ту наляво, ту надясно, сякаш разрязваха отвесните брегове на речното корито. В калния поток плаваха буци пръст, които разплискваха бяла пяна. Спенсър угаси фаровете. Сивият свят не беше така хаотичен.

Чистачките работеха. Спенсър не ги изключи. Трябваше да вижда какво става, доколкото можеше.

Нямаше да чувства толкова силно напрежение, ако като Роки наведеше глава, затвореше очи и чакаше съдбата да прави с него каквото желае. Преди седмица Спенсър може би щеше да постъпи точно така. Но сега тревожно се взираше напред, а ръцете му се бяха вкопчили в безполезния волан.

Той се изненада от ожесточеността на желанието си да оцелее. Преди да прекрачи прага на „Червената врата“, Спенсър не очакваше нищо от живота, само да запази достойнство и да умре, без да се срамува.

Заедно с форда по водите на буйната река се носеха почернели трънаци, изкоренени кактуси, туфи трева, досущ косите на удавници, и жълтеникави трески и клони, които се блъскаха и дращеха вратите на колата. Обзет от емоционален смут, равняващ се на бурята в природата, Спенсър знаеше, че е безпомощен като треските и клоните, но поне беше жив.

Течението изведнъж се спусна три-четири метра надолу и фордът се понесе във въздуха. После се гмурна в бушуващите води и мрака. Движението тласна Спенсър напред, после назад. Главата му се блъсна в облегалката. Колата падна на дъното на реката, изплава на повърхността и отново се понесе по течението.

Роки още седеше на седалката. Беше се свил на кълбо и вкопчил нокти в тапицерията.

Спенсър нежно го погали по врата.

Кучето не вдигна глава, но се обърна към господаря си и погледна изпод вежди.

До междущатска магистрала 15 имаше около петстотин метра. Спенсър бе изумен, че фордът е стигнал толкова далеч за толкова кратко време. Течението беше по-бързо, отколкото изглеждаше.

Магистралата бе построена върху огромни бетонни колони. През замъгленото предно стъкло и поройния дъжд подпорите на моста изглеждаха многобройни, сякаш правителствени инженери бяха проектирали строежа предимно за да налеят милиони долари в джоба на сенаторски племенник, занимаващ се с производство на бетон.

Средният проход между подпорите беше достатъчно широк, за да минат пет камиона, наредени един до друг. Но половината поток се пенеше през по-тесните пролуки между колоните от двете страни на главния канал.

Фордът преодоля поредица бързеи. Водата се плискаше по стъклата. Течението набираше скорост.

Роки трепереше по-силно от всякога и дишаше учестено.

— Успокой се, приятелю. Спокойно. И не пишкай на седалката. Чу ли?

По междущатска магистрала 15 се движеха коли и камиони. Аварийни светлини хвърляха червени отблясъци в дъжда там, където мотористи бяха спрели, за да изчакат поройния дъжд.

Мостът застрашително се извиси пред форда, който бе набрал страховита скорост и силно се клатеше. На Спенсър започна да му се повдига.

— Не пишкай на седалката — повтори той.

Вече не говореше само на кучето.

Той бръкна в подплатеното с вълна джинсово яке и мократа си риза и извади зеления като нефрит медальон от сапунен камък, окачен на златна верижка. От едната страна беше гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.

Спенсър ясно си спомни елегантния кабинет без прозорци под „Китайска мечта“. Усмивката на Луис Лий. Папийонката и тирантите му. Спокойния му глас. „Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.“