Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Мондело се усмихна снизходително и поклати глава.

— Идеята на един човек за съвършенство и ред е разбирането на друг за хаос. За един съвършената красота е представата на друг за уродливост.

Рой не харесваше такива изявления. Намекът беше, че утопията е и ад. Изгарящ от нетърпение да убеди Мондело в алтернативния възглед, Рой каза:

— В природата съществува съвършена красота.

— Винаги има недостатък. Природата ненавижда симетрията, гладките повърхности, правите линии, реда — всичко, което свързваме с красотата.

— Наскоро видях жена със съвършени ръце. Безупречни. Без недостатък. Изящно оформени.

— Пластичният хирург гледа на човешката форма с по-критично око от другите хора. Виждал съм множество недостатъци.

Самочувствието на лекаря ядоса Рой.

— Трябваше да ви донеса онези ръце. Поне едната. Ако я бяхте видели, щяхте да се съгласите с мен.

Изведнъж Рой осъзна, че е на път да разкрие неща, които биха наложили незабавната екзекуция на хирурга.

Разтревожен, че вълнението му ще го накара да направи друга, по-груба грешка, Рой не се задържа повече. Благодари на хирурга за сътрудничеството и излезе от бялата стая.

Февруарската слънчева светлина на паркинга пред клиниката беше по-скоро бяла, отколкото златиста. Въздухът беше резлив. Редицата палми по края хвърляха сенки, източени на изток. Захлаждаше се.

Рой пъхна ключа в стартера, включи двигателя и в същия миг пейджърът му иззвъня. Погледна малкия екран и видя номер с код на регионалния офис в центъра на Лос Анджелис и се обади по клетъчния си телефон.

Те имаха голяма новина за него. Бяха проследили Спенсър Грант и замалко не го бяха хванали в Лас Вегас. И сега той бягаше. Някъде в пустинята Мохаве. „Лиърджет“ очаквал Рой, за да го закара в Невада.

Спенсър караше нагоре по едва забелязващия се склон между двете буйни реки. Ивицата от мокър пясък непрекъснато се стесняваше. Търсейки къс скалиста почва, където да спре и да изчака бурята да премине, Спенсър бе възпрепятстван от все по-намаляващата видимост. Облаците бяха толкова плътни и черни, че денят в пустинята беше мрачен като в дълбините на море. Дъждът се лееше в библейски количества и чистачките не смогваха да изчистят предното стъкло. И макар че фаровете бяха запалени, теренът отпред се виждаше неясно.

На небето проблясваха огромни огнени камшици. Ослепителната пиротехника ескалира в почти непрестанни светкавици и отгоре започнаха да се спускат ярки стрели, сякаш зъл ангел, пленник на бурята, гневно изпробваше здравината на лъка си. Но дори непостоянната светлина не озаряваше нищо. Навсякъде се струпваха рояци от пулсиращи сенки, които засилваха мрака и объркването.

Изведнъж, на около петстотин метра на запад се появи синя светлина, сякаш от друго измерение, и бързо се придвижи на юг.

Спенсър присви очи и се вторачи в дъжда и тъмата, опитвайки се да разбере какво е естеството и размерите на светещия предмет. Детайлите останаха мъгляви.

Синята светлина зави на изток, измина неколкостотин метра и свърна на север, към форда. Беше сферична и сияеше.

— Какво е това, по дяволите?

Спенсър намали, за да може да види по-добре странното сияние.

Когато стигна на стотина метра от форда, предметът зави на запад, към мястото, откъдето се бе появил, после се смали, превръщайки се в точка, издигна се, припламна и изчезна.

Още преди да е угаснала първата светлина, Спенсър забеляза втора. Той спря и погледна на северозапад.

Синият пулсиращ предмет се движеше невероятно бързо, следвайки странен, спираловиден маршрут, който го доближи до форда, сетне внезапно се завъртя като фойерверк и изчезна.

И двата сияещи предмета бяха безшумни и се носеха като привидения над опустошената от бурята пустиня.

Въпреки че обикновено беше скептично настроен към всички мистични неща, през последните няколко дни Спенсър имаше чувството, че е прекрачил прага на неизвестността и нереалността. Животът в родината му се бе превърнал в мрачна фантазия, изпълнена с магии, досущ роман за страни, където управляват магьосници, бродят дракони и тролове ядат деца. В сряда през нощта той бе минал през невидима врата между реалността и някакво друго място. И в тази нова реалност Валери беше неговата съдба. Намереше ли я, тя щеше да бъде нещо като вълшебната лупа, която завинаги щеше да промени зрението му. Всички загадки щяха да се изяснят, но отдавна известните и познати неща отново щяха да станат загадъчни.