Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Той стисна в шепа медальона. Почувства се като малко дете, но не го пусна.

До моста оставаха петдесет метра. Фордът щеше да мине в опасна близост до гората от колони вдясно.

Фазани и дракони. Благополучие и дълъг живот.

Спенсър си спомни статуята на Куан Ин до вратата на ресторанта. Спокойна, но бдителна. Предпазваща от завистливи хора.

„Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?“

„Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.“

На десет метра от моста буйното течение повдигна колата, пусна я и я наклони на дясната й страна, после на лявата. Водата шумно се плискаше по вратите.

Фордът мина покрай първата колона. Сетне покрай втората. С ужасяваща скорост. Нивото на реката беше толкова високо, че долната страна на моста беше само на трийсетина сантиметра от покрива. Колата прелетя покрай третата и четвъртата подпора. Все по-близо до тях.

Фазани и дракони.

Течението отдалечи форда от колоните и го запрати във внезапно появилия се водовъртеж в бурната повърхност. Калната вода стигна до стъклата. Реката подмяташе насам-натам колата, докато накрая отново я повдигна и я блъсна в следващата подпора. Трясъкът беше силен като експлозия. Роки излая.

Ударът запокити Спенсър вляво. Главата му се удари в стъклото. Въпреки бученето на пороя, той чу, че стъклото се напука на милион тънки като косъм цепнатини.

Спенсър изруга и докосна главата си. Нямаше кръв. Само учестено пулсиране, съответстващо на сърдечния му ритъм.

Прозорецът представляваше мозайка от хиляди миниатюрни парченца, които се държаха на гумените уплътнения.

Стъклото от страната на Роки като по чудо бе останало непокътнато. Но вратата беше издута навътре. От рамката капеше вода.

Изведнъж събрал смелост да погледне какво става, Роки вдигна глава. Вторачи се в обезумялата река и изскимтя.

— По дяволите — рече Спенсър. — Изпишкай се на седалката, ако искаш.

Фордът потъна в друг въртоп.

Бяха изминали две трети от пътя под магистралата.

През изкривената рамка на вратата започна да пръска свистяща, тънка като игла струя вода. Роки изджавка.

Колата не се блъсна отново в колоните, но реката я повдигна, сякаш преодоляваше огромно препятствие на дъното и я блъсна в ниската долна част на моста.

Вкопчил се с две ръце във волана и твърдо решен да не се остави да бъде изхвърлен през страничния прозорец, Спенсър не бе подготвен за внезапния подскок нагоре. Той се смъкна надолу по седалката, когато покривът се смачка, но не достатъчно бързо. Главата му се удари в тавана.

Пред очите му изскочиха искри. Почувства силна болка. По лицето му потече кръв. Парещи сълзи. Зрението му се замъгли.

Течението понесе форда надолу и Спенсър опита да се надигне. Главата му се замая от усилието, затова той отново се отпусна на седалката, като дишаше учестено.

Скоро сълзите му станаха черни като мастило. Не виждаше нищо.

Перспективата да ослепее го хвърли в паника, а оттам дойде и прозрението — не бе ослепял, слава Богу, но изпадаше в безсъзнание.

Спенсър отчаяно се съпротивляваше. Припаднеше ли, може би никога нямаше да се свести. Той с усилие се крепеше на границата между двете състояния. После в мрака се появиха стотици сиви петна, уголемиха се, образуваха сложни матрици от светлина и сенки и Спенсър видя вътрешността на форда.

Изтегли се нагоре, доколкото му позволяваше смачкания покрив и едва не припадна отново. Внимателно докосна кървящата си глава. Раната не беше смъртоносна.

Пак се озоваха на открито пространство. Дъждът барабанеше по колата.

Акумулаторът още не се беше изтощил, защото чистачките работеха.

Фордът смело се клатушкаше в средата на реката, която ставаше все по-широка. Вероятно трийсет и пет метра. Още малко и щеше да прелее извън бреговете. Един Господ знаеше колко бе дълбока. Течението се успокои, но продължаваше да се движи бързо.

Роки се бе вторачил във водата отпред и издаваше жаловити звуци на безпокойство. Не клатеше глава и не се радваше на скоростта. Изглежда, нямаше доверие нито на природата, нито на господаря си.

— Добрият, стар господин Роки — с обич каза Спенсър и обезпокоен установи, че фъфли.

Въпреки притесненията на кучето Спенсър не виждаше непосредствена опасност. В продължение на няколко километра потокът се носеше безпрепятствено напред, после изчезваше в дъжда, мъглата и сивата светлина на забуленото в облаци слънце.

От двете страни на реката имаше пустинни равнини, които не бяха съвсем голи. Тук-там се виждаха мескити, туфи жилава трева и криви скалисти възвишения — природни образувания, но придобили странната геометрия на храмове на древнокелтски жреци.