Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Нова болка прониза главата на Спенсър. Пред очите му неумолимо се спусна мрак. Вероятно бе изгубил съзнание за минута. А може би за час. Не сънува. Само изпадна в безвременна тъма.

Когато се свести, по лицето му плющеше студен дъжд и хладен вятър. Множеството гласове на реката мърмореха, съскаха и се кикотеха още по-силно от преди.

Той застана неподвижно и се запита защо шумът е толкова силен. Мислите му бяха объркани. Накрая осъзна, че страничният прозорец се е разбил, докато бе изпаднал в безсъзнание. Целият беше обсипан с дребни стъкълца.

Водата на пода бе стигнала до глезените му. Краката му бяха почти вкочанени от студ. Спенсър ги опъна и размърда пръсти. Реката беше само на два-три сантиметра от долната част на прозореца. Макар да се движеше бързо, потокът не беше толкова буен, вероятно защото се бе разширил. Ако речното корито се стесни или релефът се промени, течението отново щеше да стане силно, да наводни колата и да я потопи.

Съзнанието на Спенсър не беше достатъчно прояснено, за да подаде сигнал за тревога. И той изпита само леко безпокойство.

Трябваше да намери начин да запуши дупката, която се бе отворила на мястото на прозореца, но проблемът изглеждаше непреодолим. Преди всичко трябваше да помръдне, за да предприеме нещо, но Спенсър не искаше да се движи.

Единственото му желание беше да заспи. Чувстваше се ужасно уморен. Изтощен.

Главата му клюмна надясно и той видя кучето, което седеше на седалката до него.

— Как си, приятелю?

Езикът му бе надебелял, сякаш бе изпил десетина бири.

Роки го погледна, сетне отново се вторачи в реката отпред.

— Не се страхувай, приятелю. Те ще победят, ако се боиш. Не им позволявай да спечелят. Не можем да си го позволим. Трябва да намерим Валери. Преди онзи негодник да го е сторил. Той е там. Непрекъснато… дебне.

Мислейки за жената и изпитвайки силно безпокойство, Спенсър Грант продължи да се носи по бурните води на течението. Мърмореше несвързано и търсеше нещо непознато и непознаваемо. Бдителното куче мълчаливо седеше до него. Дъждът тракаше по смачкания покрив на форда.

Спенсър вероятно отново изгуби съзнание. А може би само затвори очи. Но когато краката му се изплъзнаха от педала за спирачката и цопнаха във водата, която вече бе стигнала до половината на прасците му, той вдигна пулсиращата си глава и видя, че чистачките са спрели. Акумулаторът се бе изтощил.

Реката беше бърза като експресен влак. И буйна. Калната вода се плискаше до рамката на счупеното стъкло.

На повърхността на течението плаваше умрял плъх. Дълъг и лъскав. Едното от немигащите му, безжизнени очи се бе вторачило в Спенсър. Острите зъби бяха оголени. Дългата, отвратителна опашка беше твърда като тел, странно накъдрена и сгърчена в спазъм.

Плъхът уплаши Спенсър. Затаил дъх и с разтуптяно сърце от страх, познат от кошмарите, той знаеше, че ще умре, ако водата изтласка плъха в колата. Защото това не беше обикновен плъх, а самата Смърт, вик в нощта, бухане на бухал, проблясващо острие, мирис на гореща кръв, катакомби, миризма на цимент и на нещо по-лошо, краят на детската невинност, вратата към ада, стаята насред небитието. Всичко това беше в студената плът на мъртвия гризач. Докоснеше ли го, Спенсър щеше да крещи, докато белите му дробове се пръснеха и заедно с последния дъх пред очите му щеше да падне мрак.

Трябваше да намери някакъв предмет, с който да избута плъха по-надалеч. Но Спенсър беше твърде слаб, за да потърси нещо. Ръцете му бяха отпуснати на коленете и дори опитът да свие пръсти в юмрук, изискваше повече сила, отколкото можеше да събере.

Може би раната на главата му беше по-сериозна, отколкото отначало му се бе сторило. Спенсър се запита дали тялото му не започва да се парализира. Но дори да беше така, той се зачуди дали това има значение.

На небето блесна светкавица. Яркото отражение преобрази тъмното око на плъха и го превърна в ослепително бял кръг, който сякаш се присви, за да се вторачи още по-проницателно в Спенсър.

Той имаше чувството, че ужасеният му поглед ще привлече плъха като магнит, и отмести очи. Загледа се напред. В реката.

Макар че се потеше обилно, в същото време Спенсър трепереше от студ. Дори белегът му беше студен и вече не пламтеше. Кожата му беше ледена, но белегът — все едно замръзнала стомана.

Той примига и се вторачи в реката, която набираше скорост и препускаше към единствената интересна особеност в инак отегчителния пейзаж от леко наклонени равнини.