Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Вероятно полупарализиран от удара по главата и несъмнено вцепенен от страх, Спенсър все пак съумя да извърши конвулсивно движение и да изхвърли плъха от седалката. Гризачът цамбурна в дълбоката до половината на прасеца кална вода на пода. Спенсър не го виждаше, но животното беше там, долу и плаваше между краката му.

„Не мисли за това.“

Виеше му се свят, сякаш няколко часа се бе возил на въртележка, и зрението му беше замъглено.

Вече не ридаеше, а с дрезгав, измъчен глас повтаряше:

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…

Изпадайки в делириум, Спенсър знаеше, че не се извинява на кучето, нито на Валери Кийн, на която явно вече нямаше да помогне, а на майка си, защото не я бе спасил. Тя беше мъртва от повече от двайсет и две години. Той беше едва осемгодишен, когато майка му почина, твърде малък, за да я спаси, но въпреки това изпитваше огромна вина и само мълвеше: „Съжалявам.“

Течението тласна форда към каменната порта. Предната и задната броня стържеха и тракаха по назъбените скали. Колата скърцаше и стенеше. Течението я въртеше, подхвърляше, подмяташе, блъскаше и буташе напред.

Огромната сила на потока повдигна форда. Тъмната вода се плисна по стъклото от страната на Роки, който не смееше да се покатери на седалката.

Със силата на волята си Спенсър потисна световъртежа и видя, че скалата, минаваща през средата на речното корито, не е толкова широка, колкото мислеше. От входа до изхода каменният коридор беше не повече от четири метра.

Скоростта на течението блъсна форда три метра навътре в прохода и го заклещи между скалите.

Колата застана неподвижно и отново най-силният звук, който се чуваше, беше барабаненето на дъжда — по-шумен от преди, макар и не така пороен. А може би това беше само илюзия, защото Спенсър беше отвратен до смърт от този звук.

Роки пак се бе изкатерил на седалката. От козината му капеше вода. Изглеждаше нещастен.

— Много съжалявам — каза Спенсър.

Борейки се с отчаянието и настойчивия мрак и без да е в състояние да погледне в доверчивите очи на кучето, Спенсър се обърна към страничното стъкло, към реката, от която доскоро се бе страхувал и мразил, но в чиито обятия сега копнееше да се хвърли.

Но реката не беше там.

Той помисли, че халюцинира.

Планините в далечината, очертаваща хоризонта, бяха забулени от стихията на дъжда и в облаци. Към онези върхове не лъкатушеше река. Всъщност между форда и планините сякаш нямаше нищо. Пейзажът приличаше на картина, в която художникът не бе оставил на преден план нищо.

Сетне, почти като насън, Спенсър осъзна, че не вижда добре. Сетивата му бяха замъглени както от очакване, така и от объркване. Платното, в края на краищата, не беше празно. Спенсър само трябваше да промени гледната си точка, да сниши поглед и да види тристаметровата пропаст, в която се спускаше реката.

Дългата верига от назъбени скали, която бе помислил за планина в инак равната пустиня, всъщност беше неравният ръб на опасна канара. Пясъчната низина от неговата страна бе ерозирала с течение на годините и бе станала по-ниска от скалата. Отвъд нямаше равнина, а гладък камък, в който с апокалиптичен рев падаше водата.

Спенсър погрешно бе предположил, че засилилият се шум на дъжда е въображаем. Всъщност това беше грохотът на три водопада, отдалечени на трийсетина метра един от друг и разбиващи се на триста метра надолу в пропастта.

Спенсър не виждаше пенещите се водопади, защото фордът висеше точно над тях. Той нямаше сили да се облегне на вратата и да се наведе през прозореца, за да погледне. Колата се крепеше над най-тесния от трите водопади и само двете скали отстрани не й позволяваха да се понесе надолу по течението.

Спенсър се зачуди как да се измъкне жив от форда и от реката. Рискът изсмукваше от него и малкото енергия, която му бе останала. Първо трябваше да си почине. После щеше да мисли.

От мястото, където се намираше, виждаше широката долина отдолу и змиевидно криволичещото течение на водата след водопадите. Дългата струя и изкривената под ъгъл гледка предизвикаха нов пристъп на световъртеж и Спенсър извърна глава, за да не припадне.

Твърде късно. Движението на фантомната въртележка му оказа въздействие. Скалите и дъждът се завъртяха в спирала, която го повлече надолу.

…И там, в нощта, зад хамбара, аз още се страхувам от връхлетелия ангел, който се оказа бухал. Необяснимо защо, когато видението на майка ми като ангел с крила се оказва фантазия, аз съм обсебен от друг неин образ — окървавена, свита на кълбо, гола, мъртва в канавката, на сто и трийсет километра от дома, така както я бяха намерили преди шест години. Всъщност тогава не я видях в това състояние, нито дори на снимка във вестника, само чух сцената, описана от неколцина мои съученици, злобни малки копелета. Да, след като бухалът изчезна в лунната светлина, макар да се опитвам, не мога да задържа видението на ангела, нито да се отърся от ужасния образ на обезобразения труп, въпреки че и двете са плод на въображението ми и би трябвало да съумея да ги контролирам.